— Ще избяга ли?
— Вероятно.
В началото на гората Итън спря.
— Оградата е на километър и половина напред.
— На какво приличат? — попита тя. — Абитата имам предвид.
— Като на всички гадни неща, излезли от детските ти кошмари. Чудовищата в шкафа, под леглото. И са милиони.
— И ми казваш, че между нас и тях има само една ограда?
— Голяма ограда. По която тече ток.
— О, ами в такъв случай…
— Освен това по върховете има снайперисти.
— А Пилчър и хората му живеят в безопасност в планината.
Тереза направи няколко крачки по пътя. Снегът се натрупваше по раменете и качулката й.
— Кажи ми нещо. Какъв е смисълът от всичките тези красиви къщички с белите огради?
— Мисля, че той се опитва да запази нашия начин на живот.
— За кого? За нас или за себе си? Може би някой трябва да му каже, че нашият начин на живот е минало.
— Опитах се.
— Трябва всички да сме в онази планина и да измислим нещо. Няма да прекарам остатъка от живота си в някакъв смахнат град-играчка.
— Е, началникът не споделя възгледите ти. Виж, няма да оправим нещата тази нощ.
— Знам.
— Но ще ги оправим.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се.
— Дори това да означава да изгубим всичко?
— Дори това да означава да изгубим живота си. — Итън пристъпи към нея, разпери ръце и я прегърна. — Моля те да ми се довериш. Трябва да продължиш, сякаш нищо не се е променило.
— Това ще направи срещите ми с психотерапевта интересни.
— Какви срещи?
— Веднъж месечно ходя на психотерапевт. Мисля, че всички ходят. Това е единственото време, когато можеш да говориш открито с друг човек. Трябва да споделяме своите страхове, мислите си, тайните.
— За всичко ли можеш да говориш?
— Да. Мислех си, че знаеш за тези срещи.
Итън усети как настръхва.
Потисна надигащата се ярост — сега тя нямаше да му помогне.
— С кого се срещаш? — попита той. — С мъж? Или с жена?
— С жена. Много е красива.
— Как се казва?
— Пам.
Итън затвори очи и вдиша дълбоко студения, ухаещ на борове въздух.
— Познаваш ли я? — попита Тереза.
— Да.
— От хората на Пилчър ли е?
— На практика е дясната му ръка. Не бива да й казваш нищо за тази нощ. Нито за чипа. Разбираш ли? Нищо. Иначе семейството ни ще бъде избито.
— Добре.
— Преглеждала ли е някога крака ти?
— Не.
— Някой друг правил го ли е?
— Не.
Итън си погледна часовника. 2:45. Почти беше време.
— Виж, трябва да ида на едно място. Ще те изпратя до вкъщи.
— Пак ли ще се виждаш с Кейт? — попита тя.
— И с групата й. Пилчър умира да разбере какво са намислили.
— Нека дойда и аз.
— Не може. Тя очаква само мен. Ако изведнъж види и теб, нещата могат да станат…
— Неловки ли?
— Може да се уплаши. Освен това тя и хората й може да са убили един човек.
— Кого?
— Дъщерята на Пилчър. Била е шпионин. Важното е, че не знам дали са опасни, или не.
— Моля те, внимавай.
Итън хвана жена си за ръка и тръгнаха обратно към дома.
Светлините на Уейуърд Пайнс изглеждаха мъгливи от снега.
— Винаги, обич моя — каза той.
17
Докато стоеше в гората сред боровете, тя си помисли, че няма нищо по-красиво от снежинки, гледани през уред за нощно виждане.
Преди десет години имаше горски пожар на пет километра от центъра на града. Тогава беше стояла сред горящите дървета и бе гледала падащите от небето сажди. Сегашната гледка й напомни за онзи ден, само дето снегът светеше в зелено. Изгарящо зелено. Всяка снежинка оставяше луминесцентна следа. Земята между дърветата, пътят, покритите със сняг покриви на къщите в града — всички те светеха като LED екрани.
Снегът по раменете на Итън и Тереза също светеше.
Сякаш бяха поръсени с някакъв вълшебен прах.
На Пам дори не й се наложи да се крие зад някое дърво.
Доколкото можеше да прецени, Итън не беше донесъл фенерче, а в гората, отвъд светлините на верандите, мракът бе толкова гъст, че тя не се страхуваше, че ще я видят. Трябваше само да стои абсолютно мълчаливо на четири-пет метра от тях и да слуша.
Не би трябвало да е тук.
Технически беше изпратена да наблюдава новопристигналия Уейн Джонсън. Това беше втората му нощ в Уейуърд Пайнс, а втората нощ бе нощта на бегълците. Но Пам започваше да си мисли, че Уейн може да влезе в правия път по-бързо от предвижданията. Че няма да създаде значителни проблеми. В края на краищата той бе търговец на енциклопедии. Нещо в естеството на професията му предполагаше конформизъм — поне за нея.