Затова се беше вмъкнала в празната къща срещу дома на Итън и бе заела позиция зад завесите на дневната, с пряка видимост към предната им врата.
Пилчър щеше да се вбеси, че е зарязала мисията си. Отначало щеше да си изпати здравата заради решението си, но после, когато най-сетне се успокоеше и я изслушаше, шефът й щеше да остане очарован от резултатите от избора й.
Беше го правила и преди с Кейт Болинджър. Бе я следила нощем в продължение на две седмици преди най-сетне да я хване как излиза от дома си. Но проследяването на Кейт и съпруга й беше друга история. Пам я беше изгубила бързо след това, когато Кейт буквално изчезна под земята. Беше се опитала да убеди Пилчър да отдели по-сериозни ресурси в тази насока, но той я бе отрязал, тъй като Алиса вече се беше заела със случая.
„И как проработи това за теб?“
Личното й мнение бе, че старецът търпи прекалено много дивотии от шерифа си.
Не го схващаше. Не разбираше какво точно вижда Пилчър в Бърк. Да, Итън можеше да се оправя. Да, имаше уменията да управлява града, но, за бога, никой не си заслужаваше неприятностите, на които ги беше подложил.
Ако зависеше от нея — а един ден щеше да зависи, — щеше да се справи с Итън и семейството му още преди две седмици.
Щеше да окове Бен и Тереза за стълба зад оградата.
И да остави абитата да се погрижат за тях.
Понякога заспиваше, представяйки си писъците на сина на Итън, лицето на Итън, докато гледа как момчето му, а после и жена му биват изкормени пред очите му. Нямаше обаче да нахрани абитата със самия него. Щеше да го затвори за месец, може би два. По дяволите, може пък и за година. Колкото е необходимо. Щеше да го накара да гледа отново и отново как абитата изяждат семейството му. Да пуска записа да се върти безкрайно в килията му. С включен звук. И едва когато го пречупеше по всеки възможен начин, когато тялото му се превърнеше в немощна черупка за съсипания му ум, тогава и само тогава щеше да го върне в града. Щеше да му даде хубава дребна работа, може би сервитьор или секретар — нещо незначително, отегчаващо, смазващо душата.
Разбира се, щеше да го проверява всяка седмица.
И ако се справеше добре, щеше да запази достатъчно от ума му, за да си спомня коя е тя и всичко, което му е отнела.
И той щеше да доживее остатъка от дните си като жалка отрепка, подобие на човешко същество.
Това беше начинът да се справиш с хора като Итън Бърк. С хора, които се опитват да избягат. Унищожаваш ги. Превръщаш ги в ужасяващ пример за всички останали.
И категорично не ги правиш шерифи.
Тя се усмихна.
Беше го спипала.
Най-сетне.
Фантазията, за която си мечтаеше, докато лежеше в стаята си в планината, най-сетне, за първи път, изглеждаше постижима.
Това я правеше невероятно щастлива.
Застанала в мрака между боровете, сред горящите зелени снежинки, падащи около нея, Пам не можеше да спре да се усмихва.
18
Итън стоеше на ъгъла на Главната и Осма пред двукрилата врата на операта, побираща четиристотин души. Сградата беше заключена за през нощта и фоайето от другата страна на стъклото тънеше в мрак, постерите в рамки на представления от Бродуей не се виждаха. Представления се изнасяха от време на време — музикални рецитали, самодеен театър, събрания на кметството. В петък вечер се прожектираха класически филми и на всеки две години тук се провеждаха изборите за кмет и общински съвет.
Той си погледна часовника — 03:08.
Не беше в стила на Кейт да закъснява с осем минути за каквото и да било.
Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.
Снегът беше спрял. Студът беше безпощаден.
Итън запристъпва от крак на крак, но това не успя да го стопли.
На ъгъла на сградата се появи сянка и тръгна право към него. Снегът скърцаше под краката й.
Итън се напрегна. Не беше Кейт.
Тя не вървеше така и изобщо не беше толкова едра.
Итън стисна автоматичния нож в джоба си. „Трябваше да си тръгна след петата минута. Това беше знак, че нещо не е наред“.
Мъжът — с черно яке с качулка — спря пред него.
Беше по-висок от Итън и с по-широки рамене. Беше брадясал и миришеше на мандра.
Итън бавно измъкна ножа от джоба си и пъхна палец в дупката на острието.
Едно движение и ножът щеше да се отвори.
Едно замахване и гърлото на мъжа щеше да се отвори.
— Много лоша идея — каза мъжът.
— Къде е Кейт?
— Ето какво ще стане. Първо. Ножът отива обратно в джоба ти.
Итън пъхна ръка в джоба си, но не пусна ножа.