Разпозна мъжа от снимката в досието му, но никога не го беше виждал в града и в този момент, на студа и с опънати нерви, не можеше да си спомни името му.
— Второ. Виждаш ли онзи храст? — Мъжът посочи през кръстовището на Главната и Осма към една голяма хвойна. Издигаше се зад една дървена пейка — автобусна спирка, която никога не бе виждала автобус. Просто поредният изкуствен детайл на това място. Веднъж седмично една старица, която губеше ума си, седеше по цял ден на пейката в очакване на автобус, който никога нямаше да дойде.
— Ще пресека улицата — каза мъжът. — Среща зад храста след три минути.
И преди Итън да успее да отговори, му обърна гръб.
Итън го гледаше как пресича празното кръстовище, докато светофарът се сменяше от жълто на червено.
Зачака.
Част от него крещеше, че нещо е излязло извън релси — Кейт беше онази, която трябваше да се срещне с него.
Че трябва веднага да се прибере у дома.
Мъжът пресече улицата и изчезна зад храста.
Итън продължи да чака, докато светофарът направи три цикъла. После излезе от навеса и тръгна през улицата.
Докато пресичаше, най-после се сети как се казва мъжът — Брадли Иминг.
По Главната всичко беше притихнало.
Изнервяше го — пълната пустота на улицата. Тъмните сгради. Светофарът, който бръмчеше над него и хвърляше редуваща се зелена, жълта и червена светлина върху снега.
Стигна до пейката, заобиколи храста.
Щеше да се случи нещо лошо.
Усещаше го.
Предчувствието жужеше зад очите му като сигнал за тревога.
Така и не чу стъпките, само усети топлия дъх на тила си половин секунда преди светът да потъне в мрак.
Първата му реакция бе да се бори, ръката му отново бръкна в джоба, затърси ножа.
Земята го блъсна силно, бузата му се зарови в снега. Имаше чувството, че неколцина мъже са наскачали върху гърба му.
Отново надуши сладникавата, наситена миризма на мандра.
— А сега кротувай — прошепна гласът на Брадли в ухото му.
— Какво правиш, мамка му?
— Не ми приличаш на човек, който би позволил доброволно да му завържат очите. Прав ли съм?
— Да.
Итън се напъна, направи последен опит да измъкне ръката си изпод себе си, но без резултат. Беше напълно обездвижен.
— Ще направим една малка разходка из града — каза Иминг. — За да изгубиш напълно ориентация.
— Кейт не спомена нищо такова.
— Искаш ли да я видиш, или не?
— Искам.
— Значи ще стане така. Има някои условия, които не подлежат на договаряне, както се изразявате вие. Или можем още сега да сложим край на цялата работа.
— Не. Трябва да я видя.
— Сега ще се изправим. После ще ти помогнем ти да се изправиш. Няма да ми се нахвърлиш или нещо такова, нали?
— Ще се опитам да се сдържа.
Тежестта изчезна.
Итън трескаво пое така нужната му глътка въздух.
Ръце го награбиха под мишниците, изправиха го на крака, но не го пуснаха.
Изведоха го на кръстовището на Главната и Осма. Итън непрекъснато си повтаряше, че е обърнат на север.
— Помниш ли играта на сляпа баба? — каза Иминг. — Сега ще те завъртим, приятел, но не се безпокой. Няма да те оставим да паднеш.
Въртяха го цели двайсет секунди — толкова бързо, че светът продължи да се върти и след като спряха.
— Да го поведем натам — каза Иминг на другите.
Итън вървеше несигурно и залиташе като пияница след затварянето на бара, но те го държаха.
Вървяха дълго, много след като Итън изгуби всякаква представа къде е.
Никой не проговаряше.
Чуваше се единствено дишането им и скърцането на снега.
Най-сетне спряха.
Итън чу скърцане, сякаш отваряха врата на ръждясали панти.
— Предупреждение. Тази част е малко сложна — каза Иминг. — Обърнете го, момчета. Аз слизам пръв. И проверете отново превръзката на очите му.
Когато го завъртяха на сто и осемдесет градуса, Иминг каза:
— Сега ще те смъкнем на колене.
Мястото, откъдето идваше гласът му, беше различно — сякаш идваше някъде отдолу.
Коленете на Итън докоснаха снега.
Иминг каза:
— Ще хвана крака ти и ще го сложа на стъпало. Усещаш ли го? — Дясната подметка на Итън докосна тясна пречка. — А сега сложи другия си крак до него. Браво. Момчета, дръжте му ръцете. Шерифе, продължавай в същия дух.
Макар че не можеше да вижда, Итън имаше чувството, че е надвиснал над дълбока пропаст.
Стъпи на следващата пречка.
— Момчета, сложете ръката му на горната пречка.
— Колко е дълбоко? — попита Итън. — И искам ли изобщо да знам?