— Трябва да се спуснеш по още двайсетина пречки.
Гласът на Иминг бе отдалечен, много под него, и отекваше.
Итън опипа пречката, за да прецени ширината й.
Въжената стълба беше несигурна. И се люлееше.
Когато краката му най-после стигнаха твърдото неравно дъно, Иминг го хвана за ръка и го замъкна няколко крачки настрани.
Итън чу как стълбата трака, докато останалите се спускат, след което ръждивите панти изскърцаха отново.
Някъде горе се затвори врата.
Иминг застана зад него и развърза възела.
Превръзката падна.
Итън стоеше ма най-изронения бетон, който бе виждал. Погледна Иминг. Мъжът държеше газен фенер, който превръщаше лицето му в колаж от светлина и сенки.
— Какво е това място, Брадли? — попита Итън.
— Знаеш името ми, а? Колко мило. Преди да стигнем до въпроса за мястото, искам да си поговорим за това дали ще дишаш достатъчно дълго, за да разбереш. Дали ще станеш един от нас, или ще те убием на място.
Звукът на стъпки накара Итън да се обърне.
Озова се лице в лице с двама млади мъже с черни якета с качулки; и двамата държаха мачете и го гледаха с напрегнато внимание, което подсказваше, че всъщност им се иска да ги използват.
— Беше предупреден — каза Брад.
— Без чип или да не си правя труда да идвам.
— Точно така. И сега ще видим колко добре следваш инструкции. Събличай се.
— Какво?
— Събличай се.
— Няма да стане.
— Ето как стоят нещата. Тези двамата ще проверят всеки квадратен сантиметър от дрехите ти, докато аз проверявам всеки квадратен сантиметър от тялото ти. Знам, че си бил с чип, когато си се срещнал с Кейт снощи. Това означава, че е по-добре да видим хубав, пресен, грозен като дявола шев отзад на крака ти. Ако го няма, ако стигна до заключението, че се опитваш да ни изиграеш, познай какво следва?
— Брад, направих точно…
— Познай. Какво.
— Какво?
— Ще те накълцаме тук, на място. И знам какво си мислиш. „Това означава началото на война, Брад“. Това си мислиш, нали? Е, познай отново. Не ни пука. Готови сме.
Итън разкопча колана си и смъкна джинсите и боксерките.
— Трошете си главите, щом искате.
Свали якето и го метна на единия от мъжете с мачете. Докато събличаше фланелката си, Брад клекна зад него и прокара облечен в ръкавица пръст по разреза.
— Пресен е — каза той. — Сам ли го направи?
— Да.
— Кога?
— Тази сутрин.
— Гледай да го държиш чист, докато заздравее. Събуй ботушите.
— Няма ли първо да почерпите?
Корава група — никой дори не се изкиска.
След малко Итън стоеше чисто гол.
Фенерът не хвърляше много светлина, докато тримата клечаха около него и преглеждаха дрехите му — обръщаха всеки джоб и ръкав.
Стените на древния тунел бяха на метър и осемдесет една от друга и още толкова високи. Накъдето и да погледнеше, бетонът бе изронен до такава степен, че почти не приличаше на бетон. Спокойно можеше да се намират в катакомби под някой европейски град, макар че най-вероятно това бе просто една от последните останки от инфраструктурата на оригиналния Уейуърд Пайнс от двайсет и първи век.
Тунелът вървеше по лек наклон, вероятно към източната част на града. Имаше логика. От високите планини наоколо вероятно се стичаха големи количества вода по време на бурите и в началото на лятото, когато снегът се топеше. Дори сега по разпадащия се бетон под краката на Итън течеше мъничко поточе.
Брад му метна бельото и каза:
— Можеш да се обличаш.
Докато вървяха по тунела и водата се плискаше под краката им, в студения влажен въздух витаеше ясно доловимо разочарование — тези селски момчета искаха да го убият, копнееха да го нарежат на парчета. А той не им беше дал повод да го направят.
Таванът беше достатъчно нисък, за да го кара да се движи приведен.
Тунелът бе истинска развалина.
По стените се виеха пълзящи растения.
Корени.
Вода се стичаше на струйки по стените и капеше от тавана.
Фенерът осветяваше само на пет-шест метра пред тях и отвъд светлината се чуваше забързаното шумолене на дребни създания, които се разбягваха.
Минаваха през кръстовища с други тунели.
Покрай още стълби, изкачващи се нагоре в мрака.
Краката на Итън стъпкваха какво ли не.
Камъни.
Пръст.
Боклуци, домъкнати от планината от силните дъждове.
Череп на плъх.
Не знаеше от колко време се мъкнат през тунела.
Изглеждаше едновременно и цяла вечност, и броени секунди.
Въздухът се промени.
Стана застоял и малко по-топъл, отколкото в града.