Сега вървяха срещу постоянен ветрец, който носеше свежия мраз на света горе.
Струйките по пода се превърнаха в поток и към пляскането на краката им във водата започна да се добавя нов, по-плътен звук.
Излязоха от тунела в каменисто речно корито.
Заизкачваха се.
Когато спряха да си поемат дъх, Итън най-сетне идентифицира шума, който вече бе толкова силен, че щеше да се наложи да вика, за да го чуят.
Не можеше да го види в потискащия мрак без звезди, но наблизо имаше водопад. Той чуваше как водата се разбива в скалите с постоянен грохот; лицето му бе влажно от стелещата се водна мъгла.
Мъжете тръгнаха и той последва сиянието на фенера като спасително въже, докато се изкачваха в гъстата борова гора.
Не се виждаше никаква пътека.
Шумът на водопада постепенно заглъхна, а после изчезна. Итън вече чуваше само собственото си тежко дишане във все по-редкия въздух.
В тунела му беше студено. Сега се потеше.
И продължаваха да се изкачват.
Дърветата бяха толкова нагъсто, че по земята почти нямаше сняг.
Итън непрекъснато поглеждаше надолу по склона, мъчеше се да види светлините на Уейуърд Пайнс, но навсякъде бе тъмно като в рог.
Изведнъж гората нямаше накъде да продължи.
Дърветата просто опираха в скала.
Мъжете не спряха, дори не забавиха крачка, а продължиха направо нагоре по скалата.
— Стръмно е, но има пътека — подвикна Иминг. — Просто стъпвай точно там, където стъпваме ние, и се радвай, че е тъмно.
— Защо? — попита Итън.
Онези само се изсмяха.
В гората беше стръмно.
А това бе направо безумно.
Иминг закачи фенера за кожен ремък и го метна през рамо, за да използва и четирите си крайника.
Защото му трябваха.
Наклонът бе много по-голям от петдесетте градуса, които могат да накарат обикновения човек да се насере от страх. По скалата минаваше стоманено въже, покрай което имаше някакво подобие на пътека — малки вдлъбнатини и издатини, на които да намериш опора. Повечето бяха естествени. Някои изглеждаха дело на човешка ръка. Катеренето по това нещо изглеждаше като чисто самоубийство.
Итън се вкопчи в ръждивото въже — тук то означаваше живот.
Не виждаше нищо освен мижавото петно осветена от фенера скала.
След първия завой наклонът стана още по-стръмен.
Итън нямаше представа колко високо са се изкачили, но имаше ужасяващото чувство, че вече са над гората.
Вятърът се усили.
Без защитата на дърветата по скалата се беше натрупал половин сантиметър сняг.
И вече освен стръмна тя беше и хлъзгава.
Дори Иминг и хората му намалиха маниакалното си темпо и стъпваха внимателно, като гледаха всяка стъпка да е сигурна.
Ръцете на Итън се сковаха от студ.
На тази височина по въжето имаше полепнал сняг
След шестия завой положението стана съвсем безумно — скалата продължаваше вертикално нагоре.
Итън вече трепереше.
Краката му се бяха превърнали в желе.
Не беше сигурен, но май напрежението от катеренето бе скъсало конците на раната му и по крака му се стичаше струйка кръв и се събираше в ботуша му.
Спря, за да си поеме дъх и да събере кураж.
Когато отново погледна нагоре, фенерът беше изчезнал.
Над него нямаше нищо, надолу също.
Само безкраен, готов да го погълне мрак.
— Шерифе!
Гласът на Иминг.
Итън отново погледна нагоре и надолу — и пак не видя нищо.
— Бърк! Насам!
Той погледна настрани.
Светлината беше там, на пет-шест метра от него, но вече не се изкачваше. Другите някак бяха успели да се придвижат по отвесната скала.
— Идваш ли, или не?
Итън погледна надолу и я видя на един разкрач от себе си — една-единствена дъска, широка петнайсетина сантиметра, закрепена за скалата. И по-тънко въже, минаващо успоредно на нея.
— Хайде! — извика Иминг.
Итън прекрачи близо метър и стъпи на дъската. Беше покрита с киша и задната половина на каубойския му ботуш стърчеше над ръба.
Вкопчи се във въжето, понечи да премести десния си крак, но гладката подметка изгуби сцепление на заледената дъска.
Краката му увиснаха.
Писъкът, който чу, беше негов.
Гърдите му се блъснаха в скалата, ръката му едва държеше въжето, тежестта му го повличаше надолу.
Иминг му викаше нещо, но Итън не можеше да разбере думите.
Беше изцяло съсредоточен върху студеното боцкащо въже, чувстваше как хватката му бавно се изплъзва.
Видя как се подхлъзва, представи си как размахва ръце и крака. Нима имаше нещо по-лошо от падане в пълен мрак? През деня поне ще виждаш земята, която лети към теб, за да те довърши, и имаш шанс, колкото и малък да е, да се подготвиш.