— Кейт, погледни ме. Кажи ми истината за Алиса.
— Казах я.
Господи, беше забравил колко добре познава тази жена, с каква лекота може да види през нея. Помисли си за снимката на Кейт и Алиса зад бара и видя в очите й още нещо, което тя вече не можеше да крие — болка, загуба.
— Не е била само техен шпионин, нали?
Очите на Кейт се напълниха със сълзи.
— А и ваша.
Сълзите се търкулнаха по бузите й и тя ги остави да текат.
— Алиса се обърна към мен.
— Кога?
— Преди години.
— Години? Значи знаеш всичко. Знаела си го през цялото време.
— Не. Тя така и не сподели какво има отвъд оградата. Каза, че е за наша безопасност. Всъщност ясно даде да се разбере, че излизането извън оградата означава смърт, че всички, тя включително, сме затворени тук. Аз й вярвах. Повечето й вярваха. Така и не разбрах откъде идва Алиса. Къде живее, когато не е в града. Откъде знае всички неща, които ние не знаем. Но тя мразеше начина, по който се отнасят с нас. Тези условия. Каза, че има други като нея, които споделят чувствата й, и даде живота си, за да ни помогне.
— Била е твоя приятелка?
— Една от най-добрите ми.
— Значи чушките, тайните бележки, разследването на Алиса…
— Бяха само представление. Накарали са я да ни проучи. Може би те са й вдигнали мерника. Заподозрели са какви ги върши.
— Знаеш ли кои са те! Казвала ли ти е?
— Не.
В пещерата бендът свиреше друго парче, този път бързо.
Хората подскачаха.
— Алиса била ли е тук преди три нощи? — попита Итън.
— Не, тогава нямаше събиране. Беше твърде рисковано. Но е идвала тук много пъти. В нощта на смъртта й се срещнахме в криптата. Разговаряхме за това какво ще прави. Те очакваха пълен доклад от нея. Искаха да посочи имена, да ни издаде всичките. Така че да послужим за пример.
— И какво решихте да направи Алиса?
— Да скалъпи някакво извинение защо не е успяла да се види с групата ни. Това беше единствената възможност.
— По кое време се разделихте? Това е много важно.
— Помня, че докато се връщах у дома, часовникът удари два.
— И къде точно беше това?
— На ъгъла на Осма и Главната.
— Тя къде отиде, след като я остави?
— Нямам представа.
— Не, имам предвид в каква посока тръгна?
— О. Мисля, че на юг по тротоара.
— Към болницата ли?
— Да.
— И няма начин някой от хората ти да я е убил? Може би някой, който е знаел, че тя знае истината? Който е готов на всичко, за да я научи?
— Невъзможно.
— Абсолютно ли си сигурна? Момчетата, които ме доведоха тук, си имат доста трески за дялане. И мачете.
— Те ти нямат доверие. Но обичаха Алиса. Всички я обичаха. А и за нас не е тайна, че има тунел под оградата. Алиса не правеше опити да спре никого.
— Тогава какво ги е спирало?
— Хората, които тръгнаха и така и не се върнаха.
В крайна сметка се добра до „Джони Уокър“ със синия етикет.
Кейт отиде зад бара, реквизира бутилката и две чаши и ги отнесе до малка масичка встрани от шума и движението.
Пиеха, гледаха събралите се и слушаха музиката. Итън изучаваше лицата и смайването му растеше все повече, защото никой от присъстващите не беше човек, когото би очаквал да види на това място.
В Уейуърд Пайнс тези хора вървяха в строй като идеални граждани.
Спазваха правилата, не пораждаха никакви съмнения.
Можеше да се обзаложи, че почти всички тук са прегърнали всичко свързано с живота в Уейуърд Пайнс, но ето че бяха тук, без микрочиповете си — поне за няколко часа, — пияни, щастливи и танцуващи в една пещера.
След следващото парче бендът замлъкна.
Динамиката в залата се промени почти моментално.
Хората си намериха места по масите или насядаха по пода покрай стената.
Итън се наведе към Кейт и прошепна:
— Какво става?
— Ще видиш.
Съпругът на Кейт дойде при масата им.
Итън стана.
— Харолд Болинджьр — каза мъжът. — Май не сме се срещали.
— Итън Бърк.
Стиснаха си ръцете.
— Години наред сте работили с жена ми.
— Така е.
— Много бих искал някой път да чуя за това.
След като седнаха, Итън се зачуди дали Кейт е казвала на съпруга си за връзката им. Нямаше усещането, че го е направила.
Един мъж подреди свещи в полукръг пред сцената.
После се отдръпна и мястото му зае млада жена в рокля без презрамки.
Единствено русите й плитки я издаваха — баристата от кафенето.
Усмихваше се с чаша мартини в едната ръка и ръчно свита цигара в другата.