Нямаше микрофон.
— Става късно — каза тя. — Мисля, че имаме време само за едно споделяне тази нощ.
Един мъж стана и каза:
— Мога ли да започна аз?
— Разбира се. Заповядай.
Мъжът излезе на сцената. Беше с тъмен костюм, който не му беше съвсем по мярка — малко къси ръкави, малко тесен в кръста, — и докато излизаше, свещите осветиха лицето му. Беше Брад Фишър. Итън и Тереза бяха вечеряли в дома му само преди две вечери.
Итън огледа тълпата, но не видя г-жа Фишър.
Брад прочисти гърлото си.
Усмихна се нервно.
— Това е третият ми път тук — каза той. — Някои от вас ме познават. Повечето не. И все пак. Аз съм Брад Фишър.
— Здравей, Брад — отвърна залата като на сбирка на анонимни алкохолици.
— Първо, къде е Харолд? — каза той.
— Тук съм! — извика Харолд.
Брад се обърна към масата на Итън.
— Няма да се впускам в подробности, но преди два месеца Харолд дойде в работата ми и направи възможно да дойда тук. Не знам как да ти се отблагодаря, Харолд. И не съм сигурен, че някога ще бъда в състояние.
Харолд махна пренебрежително с ръка и извика:
— Превърти напред.
Присъстващите се разсмяха.
Брад продължи:
— Роден съм в Сакраменто, Калифорния, през 1966 година. Странно — една седмица преди да се събудя в Уейуърд Пайнс си мислех, че най-сетне съм достигнал върха на живота си. Дори си спомням точните думи, които си мислех. Имах чудесна работа в Силициевата долина и току-що се бях оженил. Жена ми се казваше Нанси. Запознахме се в парка Голдън Гейт. Не зная дали някой от вас познава Сан Франциско. Там има японска чайна. Бяхме на един мост. Луната беше пълна. Беше… — лицето му омекна при спомена — толкова… чудесно. Един от онези извити във висока дъга мостове. Като излязъл от някой тъп филм. После непрекъснато се смеехме, като си припомняхме.
— За медения си месец предпочетохме да пътуваме с кола, вместо да отидем в някой тропически рай — продължи Брад. — Познавахме се само от половин година и просто ни се струваше правилно да сме заедно. Да обикаляме Запада. Импровизирахме. Не крояхме планове. Това беше най-хубавото време от живота ми.
Дори от дъното на залата Итън видя как Брад събира сили, за да продължи.
— След около седмица стигнахме Айдахо. Прекарахме първата нощ в Бойси и още си спомням как на закуска Нане избра Уейуърд Пайнс на картата. Беше някъде в планините. Това й хареса.
— Отседнахме в хотел „Уейуърд Пайнс“. Вечеряхме в „Аспен Хаус“. Хранихме се във вътрешния двор, а белите светлини от трепетликите блещукаха над нас. Беше една от онези нощи… Знаете какво имам предвид, нали? Говориш за бъдещето на бутилка вино и всичко ти се струва възможно и достижимо. — Спря за миг. — Върнахме се в стаята си, любихме се и заспахме, а когато се събудихме, бяхме тук и нищо не беше същото. Нане издържа два месеца, след което се самоуби.
Замълча за момент.
— Сега живея с непознат човек, с когото не съм споделил нито един истински момент. Изкарах две самотни години от събуждането си в Пайнс и именно затова срещата ми с Харолд, а сега и с всички вас, с които мога да споделям истински моменти, е най-хубавото, което ми се е случвало от много време. — Отпи от мартинито си и се намръщи. — Свиквате с тази помия, нали?
— Никога! — извика някой.
Последва смях.
— Знам, че скоро всички трябва да излезем на студа и да поемем към домовете си, но се надявам отново да дойда тук и да говоря за жена ми. За истинската ми жена. — Брад вдигна чашата си. — Тя се казваше Нанси. Обичам я, липсва ми… — Тук емоциите надделяха. — И си мисля за нея всеки ден.
Всички в залата станаха.
Вдигнатите чаши заблещукаха на светлината на свещите и фенерите.
— За Нанси — каза залата.
Всички пиха, след което Брад слезе от сцената.
Итън го загледа как отива в прохода, където се свлече на пода и заплака.
Погледна Кейт и се запита какво ли си мисли групата й за поразителното несъответствие във времето. Брад Фишър бе казал, че е роден през 1966-а, но не можеше да е по-стар от двайсет и девет или трийсет, което означаваше, че се е озовал в Уейуърд Пайнс, Айдахо, през 90-те, когато президент беше Бил Клинтън и 11/9 беше шест години напред в бъдещето. Несъмнено други от присъстващите се бяха озовали преди и след него в града. Как си го обясняваха? Дали сравняваха впечатленията си от миналия свят, дали търсеха обяснение за сегашното си съществуване? Дали онези, които са пристигнали горе-долу по едно и също време, се търсеха един друг заради утехата от споделеното знание за историята?