— Само си представи — рече Кейт. — За първи път от две години е в състояние да говори открито за истинската си жена.
Хората се нареждаха на опашка пред съблекалнята.
— Ами Меган, жена му от Уейуърд Пайнс? — попита Итън. — Защо не я е довел?
— Тя е учителка.
— И какво от това?
— Те са истински правоверни. Някой му е осигурил някаква доза и сигурно я е сипал във водата на жена си на вечеря. Приспал я е за цялата нощ, за да може да се измъкне.
— Значи тя не знае, че той идва на тези събирания?
— Няма начин. И никога не бива да научава.
Всички си бяха тръгнали.
Итън смени черния костюм с мокрите си джинси и якето.
В залата Кейт гасеше свещите, а Харолд събираше празните чаши и ги подреждаше на бара.
С последната свещ Кейт запали газен фенер за обратното пътуване.
Последваха Харолд в коридора.
Навън се беше прояснило.
В черното небе горяха звезди и луната светеше ярко.
Харолд взе фенера и тримата тръгнаха по корниза към пътеката по отвесната скала. Обратният трафик беше изчистил дъските и въжетата от снега.
Сега Итън виждаше Уейуърд Пайнс.
Покрит със сняг и притихнал в долината под тях.
Бели покриви.
Блещукащи светлини.
Помисли си за всички хора там долу.
За онези, които сънуваха миналия си живот.
За онези, които още бяха будни през малките часове в личните си затвори и се питаха в какво се е превърнал животът им, без да знаят живи ли са, или мъртви.
За мъжете и жените, връщащи се с мокри дрехи от пещерата по домовете си в един свят, за който знаеха, че не е наред.
За жена си.
За сина си.
— Итън, трябва да знам — каза Кейт.
— Какво?
— Колко лошо е било? Онова, което са направили на Алиса. Страдала ли е?
Итън се хвана за въжето и повтори преобръщащата стомаха стъпка на дъската. Каза си да не поглежда надолу, но не се сдържа. Гората беше на сто метра под него, боровете бяха короновани със сняг.
— Умряла е бързо — излъга той.
— Моля те, не лъжи — каза Кейт. — Искам истината. Колко болка са й причинили?
В пещерата беше главозамайващо, но сега въпросите го връхлетяха като засилваща се гореща вълна…
Дали Алиса е била измъчвана от хората на Пилчър, за да издаде членовете на групата на Кейт?
Или е била убита от хората на Кейт, за да й попречат да ги издаде?
— Итън?
Къде се е случило?
— Итън…
Кой я е наръгал?
Пилчър не е убил дъщеря си.
Кейт разиграваше ли го?
— Какво са направили с приятелката ми? — попита тя. — Трябва да знам.
Той погледна назад към жената, която беше обичал някога. Тя й съпругът й стояха на ръба на скалата.
Беше предполагал, че тази нощ ще научи повече за случилото се с Алиса, а ето че беше станал само още по-несигурен.
Измъчван от още въпроси.
Думите на Пилчър заотекваха в главата му.
Нямаш представа…
На какво е способна.
— Разкъсали са я, Кейт — каза Итън. — Нарязали са я ужасно.
19
Изтощението го блъсна на кръстовището на Осма и Главната.
Вече бе сам, беше се разделил с Кейт и Харолд преди няколко пресечки.
Небето вече не беше с онзи дълбок синьочерен цвят.
Звездите избледняваха.
Утрото приближаваше.
Имаше чувството, че е будувал цяла вечност, не можеше да си спомни кога за последен път е спал нормално.
Краката го боляха. Шевовете се бяха скъсали отново. Беше премръзнал и жаден, а домът му го приканваше само на четири преки по-нататък. Щеше да свали мокрите ледени дрехи, да се пъхне под толкова одеяла, колкото успее да натрупа, и просто да презареди. Да прочисти главата си за…
Шумът на приближаваща кола го накара да се обърне.
Загледа се на юг към болницата.
Към него се носеха фарове.
Видът им го накара да спре на зебрата под светофара.
Беше нещо, което рядко се виждаше в Уейуърд Пайнс — кола, минаваща през града. По улиците бяха паркирани много коли и повечето бяха в движение. Имаше дори бензиностанция в края на града и автосервиз до нея. Но хората рядко караха коли. Колите служеха предимно за декор.
За момент си представи невъзможното — че към него се движи миниван. Таткото зад волана. Майката заспала до него на предната седалка, децата унесени в сънища отзад. Може би са пътували цяла нощ от Спокейн или Мисула. Може би идват тук на почивка. Може би просто минават.
Не беше вярно.
Знаеше го.
Но за половин секунда, застанал в притихналите минути преди зазоряване насред града, му се струваше възможност.