— Някога откривал ли е нещо?
— Още не. Виж, Итън. Не искам от теб да харесваш всичко това. Аз не го харесвам.
— Накъде вървим? — попита Итън, докато картината с жена му се сменяше с две момчета, строящи пясъчен замък на детска площадка. — Имам предвид като вид. — Погледът му се спря отново върху Пилчър. — Разбирам какво си направил. Че си запазил вида ни много по-дълго, отколкото е имала предвид еволюцията. Но нима е било само заради това? За да може една нищожна частица от човечеството да живее в долина под денонощно наблюдение? Без да й се показва истината? Принуждавана от време на време да убива един от своите? Това не е живот, Дейвид. А затвор. И ти си ме направил надзирател. Искам най-доброто за тези хора. За семейството си.
Пилчър отмести креслото си назад от бюрото, завъртя го и се загледа през стъклото към града, който беше създал.
— Тук сме от четиринайсет години, Итън. Ние сме по-малко от хиляда, а те са стотици милиони. Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е просто да оцелееш.
Замаскираната врата на тунела се затвори зад него.
Итън остана сам в гората.
Обърна гръб на скалата и тръгна обратно към пътя.
Слънцето вече се беше скрило зад отвесните скали на запад.
Небето бе свежо и златисто.
Във въздуха се появи прохладата на приближаващата нощ.
Пътят към Пайнс беше пуст и Итън вървеше по осевата му линия.
Домът му беше на Шеста улица 1040 — викторианска къща на няколко преки от Главната. Жълта, с бели первази. Приятна и скърцаща. Итън мина по застланата с каменни плочи пътека и се качи на верандата.
Отвори мрежестата врата, после дървената.
Пристъпи вътре.
Каза: „Скъпа, прибрах се!“
Отговор не последва.
Посрещна го мълчаливата, стисната като в юмрук енергия на празна къща.
Той окачи каубойската си шапка на закачалката и седна на един стол да се справи с ботушите.
Отиде по чорапи в кухнята. Млякото беше пристигнало. Четири стъклени бутилки задрънчаха, когато отвори хладилника. Той взе една и я понесе по коридора към кабинета си. Това бе любимото му помещение в къщата. Ако седнеше в голямото тапицирано кресло до прозореца, можеше да се радва на мисълта, че не го наблюдават. Повечето постройки в Пайнс имаха едно-две слепи места. При третото си посещение в комплекса бе успял да се добере до чертежите с камерите в дома му. Запомни местоположението им. Беше попитал Пилчър дали може да ги махне и му бе отказано. Пилчър искаше Итън да изпита напълно какво е да живееш под наблюдение, за да „имаш връзка с хората, над които бдиш“.
Имаше утеха в мисълта, че в този момент никой не може да го види. Разбира се, те знаеха къде се намира във всеки момент благодарение на микрочипа зад ахилесовото му сухожилие. Беше проявил благоразумието да не пита дали не може да бъде изключен от тази мярка за сигурност.
Отвори бутилката и отпи дълга глътка.
Не беше от нещата, които би казал на Тереза (докато го слушаха), но често си мислеше, че при всички ужасни трудности, свързани с живота им в Пайнс — без уединение, без свобода, под непрекъсната смъртна заплаха, — млякото, доставяно всеки ден от мандрата в югоизточния край на долината, е едно от малкото светли неща тук.
Студено, пълномаслено и прясно, със сладкия дъх на трева.
През прозореца виждаше задния двор на съседите. Дженифър Рочестър бе клекнала до една цветна леха и гребеше с лопатка пръст от ръчна количка. Спомни си досието й. В миналия си живот била преподавател в университета на щата Вашингтон. В Пайнс работеше като сервитьорка в бирарията четири вечери в седмицата. Беше примерен жител, ако не се броеше бруталната интеграция, която почти не бе успяла да приеме.
„Престани“.
Не искаше да мисли за работа, за личните подробности от живота на съседите.
Какво ли си мислеха те за него?
Потръпна от този живот.
Подобни моменти на отчаяние го връхлетяваха от време на време. Нямаше изход, не можеше да бъде друг човек — не и ако искаше семейството му да е в безопасност.
Бяха му го казали пределно ясно.
Итън знаеше, че може би трябва да прочете доклада за Маккол, но вместо това отвори чекмеджето на масичката до него и извади книгата със стихотворения.
Робърт Фрост.
Кратка сбирка стихотворения за природата.
Хемингуей го бе смазал сутринта, но Итън винаги намираше утеха у Фрост.
Чете близо час.