— Господи! И като шериф ти трябва да го водиш?
— Да.
— Не можеш ли да го предотвратиш?
— Не искам да го предотвратявам.
— Итън. — Тя завъртя глава да го погледне. — Какво става?
— По-добре да не знаеш.
— В случай че не се получи ли?
— Да.
— Колко реална е тази възможност?
— Много. Но снощи разговаряхме за това. Обещах ти, че ще оправя нещата дори това да означава, че ще рискуваме да изгубим всичко.
— Знам. Просто…
— Става малко различно, когато нещата станат истински. Между другото, Пам знае за нас. Че сме излизали снощи.
— Казала ли е на някого?
— Не и се обзалагам, че няма да го направи, поне не преди празненството.
— Ами ако каже нещо след него?
— След това вече няма да има значение. Но виж, не е нужно да го правя. Можем просто да се влеем в редиците. Да изживеем остатъка от живота си като прилични скромни граждани. Аз ще бъда шериф. Това си върви със своите привилегии. Нямаме да изплащаме ипотеки. Нямаме сметки. Всичко ни е осигурено. Преди работех до късно. Сега винаги ще си бъда у дома за вечеря. Ще имаме повече време заедно като семейство.
— Част от мен се пита дали бих могла да приема това, нали разбираш? — прошепна Тереза. — Просто да се установя. Но това няма да е живот, Итън. Не и при тези условия. — Тя го целуна. Устните й бяха омекнали от парата и топлината. — Така че направи каквото е нужно и знай, че каквото и да стане, аз те обичам и че през последните двайсет и четири часа се чувствам по-близо до теб, отколкото през последните ни пет години брак в Сиатъл.
Към средата на следобеда снегът вече беше изчезнал.
Итън стоеше под синьото зимно небе до оградата на училището.
Децата излизаха тичешком от тухлената сграда надолу по стълбите. Итън забеляза Бен да излиза с двама приятели, метнали раници на гръб. Разговаряха, смееха се.
Колко нормално изглеждаше всичко.
Деца в края на учебния ден.
Нищо повече.
Бен стигна до тротоара. Още не беше видял баща си.
— Здрасти, сине — каза Итън.
Бен спря, приятелите му също.
— Татко. Какво правиш тук?
— Просто ми се прииска да те взема от училище. Нещо против да повървим до вкъщи?
Момчето не изглеждаше в настроение да се връща вкъщи с татко си, но въпреки това скри смущението си с достойнство. Обърна се към приятелите си и каза:
— Ще се видим по-късно.
Итън сложи ръка на рамото му.
— Какво ще кажеш да идем на най-любимото ти място на света?
Минаха четири пресечки по Главната и пресякоха до сладкарницата „Сладкият зъб“. Някои от учениците ги бяха изпреварили — тълпи момчета и момичета бяха обсадили стотиците стъкленици с дъвчащи бонбони: „Сприй“, „Суит Тартс“, „Пикси Стикс“, „Край Бейби“, „Джоли Ранчър“, „Джоубрейкър“, „М&М“, „Старбърст“, „Пез“, „Скитълс“, „Сауър Пач Кидс“, „Нърдс“, „Смарти“, „Атомик Файърболс“ — нищо не липсваше от внушителния арсенал за разваляне на зъби. Итън знаеше, че подобно на всичко останало, сладкишите са били консервирани, но неволно си помисли, че ако има нещо, което би могло да остане непроменено в продължение на две хиляди години, то несъмнено е „Джоубрейкър“.
Двамата с Бен спряха при шоколадовия щанд. Домашно приготвени лакомства от всякакъв вид ги приканваха от витрината.
— Избирай каквото си искаш — каза Итън. Въоръжени с горещ шоколад и хартиена торбичка с всевъзможни сладки, двамата излязоха на тротоара.
Това бе най-оживеното време в Уейуърд Пайнс, след учебните часове, когато улиците бяха възхитително шумни и изпълнени с детски смях. Най-истинските часове на деня.
— Да седнем някъде — предложи Итън.
И поведе момчето през улицата до пейката на ъгъла на Главната и Девета.
Седнаха и започнаха да пият шоколада, да похапват лакомствата и да гледат минувачите.
— Помня, когато бях на твоите години — рече Итън. — Ти си много по-добро момче от мен. И по-умно.
Момчето го погледна. Имаше трохи около устата.
— Сериозно?
Итън си помисли, че с очилата и спуснатите наушници на шапката синът му прилича досущ на Ралфи от „Коледна история“.
— И още как. Аз бях гадно лайненце. Много устат. Много бунтарски настроен.
Това като че ли развесели Бен.
Той отпи от шоколада си.
— Училището беше просто училище — каза Итън. — Имахме домашни. Родителски срещи. Срочни оценки.
— Какво са срочни оценки?
— Оценките ти за срока. Сигурно не помниш училището в Сиатъл. Това тук е малко по-различно.
Бен се взираше в паважа между краката си.