По време на собственото си празненство Итън бе зърнал шериф Поуп само отдалеч и покрай паниката и страха не бе забелязал подробностите по костюма му.
Отблизо приличаше на наметало на някакъв демонски крал.
Изработено от кожата на кафява мечка с допълнителна подплата на раменете, закопчавано на врата с тежка верига. Самата козина беше сплъстена на някои места, вероятно от засъхнала кръв. Никой не си беше направил труда да почисти дрехата и тя вонеше като дъха на клошар — на стара кръв и разложение. Но тези неща не можеха да се сравняват с украшенията. Скалпът на всеки предишен почетен гост бе зашит за наметалото. Общо трийсет и седем. Най-ранният приличаше на сушена пастърма. Най-новите бяха все още бледи.
Украсата за глава беше на рафта над наметалото.
Централната част бе череп на аби. Челюстите му бяха широко разтворени и закрепени с метални пръчки. Върху темето бяха завинтени разклонени еленови рога.
На скобите на стената бяха закрепени сабя и пушка, които проблясваха праведно под светлината на лампата.
Телефонът иззвъня и Итън се сепна.
Рядко събитие.
Върна се в кабинета, заобиколи бюрото и вдигна на петото позвъняване.
— Шериф Бърк.
— Знаете ли кой се обажда?
Макар Тед да шепнеше, Итън позна гласа му.
— Да — каза той. — Как разбрахте, че съм тук?
— Как според вас?
Естествено — Тед го беше гледал през камерите.
— Безопасно ли е да разговаряме така? — попита Итън.
— Не за дълго.
— Ще научат ли?
— Рано или късно. Въпросът е дали ще има значение, когато научат?
— Какво точно означава това?
— Открих го.
— Кое?
— Нещото, което търсим. Беше заровено дълбоко, но нищо не може да бъде заличено напълно.
— И?
— Не по телефона. Може ли да се срещнем в моргата след двайсет минути?
— Разбира се.
— Доктор Митър тъкмо влезе в участъка ви. По-добре тръгвайте.
Итън чу гласове на заден план и Тед побърза да затвори.
В мига, в който Итън остави слушалката, телефонът иззвъня отново.
— Кажи, Белинда.
— Шерифе, доктор Митър е дошъл да ви види.
„Да вкара отново чипа ми“.
— В момента съм малко зает. Би ли му предложила кафе? И го настани в чакалнята.
— Да, сър.
Итън отвори лявото чекмедже на бюрото си, взе кожения колан с кобура и го препаса.
Отиде при оръжейните шкафове и отвори средния.
Извади от него „Дезърт Игъл“, постави пълнител и го сложи в кобура.
После взе пушката „Модел 389“ с камуфлажна ложа и приклад и с оптичен мерник 4x32.
Телефонът му иззвъня отново.
Вдигна.
— Да, Белинда?
— Ъ-ъ-ъ, доктор Митър не иска да чака повече.
— Доктор, който не иска да чака? Виждаш ли иронията, Белинда?
— Моля, сър?
— Идвам.
Затвори и отиде при прозореца до оръжейния шкаф. Беше плъзгащ се. Отвори го, след което избута мрежата.
Прекрачи тромаво перваза и скочи зад редицата храсти, посадени покрай сградата.
Проправи си път през бодливите клонки и затича в тръс по улицата.
Беше дошъл на работа с джипа. Качи се и сложи пушката на Стойката за оръжие.
Докато палеше двигателя, чу през отворения прозорец как телефонът в кабинета му зазвъня отново.
Паркира джипа на празно място на Главната и отиде при витрината на „Дървени съкровища“.
Кейт седеше зад касовия апарат и се взираше с някаква отегчена, празна настойчивост в нищото. Преминаването от онези ярки моменти на свобода снощи в ежедневното робство, определящо живота в Уейуърд Пайнс, сигурно беше смазващо. Итън си помисли, че дните след тайните партита са изпълнени с махмурлук и осъзнаване на суровата реалност. На това какво всъщност представлява животът им.
Почука по стъклото.
Седнаха на пейката на ъгъла на Главната и Девета.
Центърът беше опустял.
Вече не изглеждаше истински.
Спокойно можеше да е декор във филмово студио, след като снимките са приключили.
Светлината вече започваше да отслабва и слънцето се бе скрило зад скалната стена на запад.
— Тук можем да говорим в безопасност — каза Итън.
— Изглеждаш ужасно — каза Кейт. — Спал ли си изобщо?
— Не.
— Какво има?
— Трябва да разбера как да намеря тунела под оградата.
— Защо?
— Няма време за обяснения. Била ли си там?
— Веднъж — каза тя. — Преди години.
— Мина ли от другата страна?
Тя поклати глава.
— Защо?
— Беше ме страх.
— Как да го намеря, Кейт?