Той вдигна пистолета и я последва.
Докато тя крещеше към него, той се наведе и стовари тежкото оръжие върху тила й.
Гората отново притихна.
Вечерта стана тъмносиня.
Беше преебан.
Абсолютно преебан.
Колко време можеше Пам да остане в неизвестност преди Пилчър да прати да я търсят? Глупости. Дори издирване нямаше да има. Щеше просто да вкара номера на чипа й и той щеше да се появи при оградата.
Освен ако…
Итън разряза с ножа джинсите на Пам и оголи левия й крак.
Жалко, че тя не беше в съзнание за това.
21
Планинският комплекс
Уейуърд Пайнс, Айдахо
Новогодишна вечер, 2013
Пилчър затвори вратата на кабинета си.
Замаян.
Буквално треперещ от прилива на енергия.
Мина покрай макета на бъдещия Уейуърд Пайнс и отвори дрешника, където го очакваше окачен безупречен смокинг.
— Дейвид?
Той се обърна, усмихна се.
— Скъпа, не забелязах, че си тук.
Жена му седеше на едно от канапетата, обърнати към стената от екрани.
Той тръгна към нея, като разкопчаваше ризата си в движение.
— Мислех си, че вече си се облякла.
— Поседи с мен, Дейвид.
Пилчър седна до нея на плюшената тапицерия. Тя постави ръка на коляното му и каза:
— Голяма нощ.
— Възможно ли е да бъде по-голяма?
— Наистина се радвам за теб. Ти успя.
— Ние успяхме. Без теб…
— Чуй ме.
— Какво има?
Очите й се напълниха със сълзи.
— Реших да остана.
— Да останеш?
— Искам да видя края на моята история в настоящето. В този свят.
— Какви ги говориш?
— Моля те, не ми повишавай тон.
— Не ти повишавам тон, просто… Защо избра да ми го кажеш точно тази вечер? Откога си го решила?
— От доста време. Не исках да те разочаровам. Толкова пъти едва не го казах.
— Страхуваш ли се? Това ли е? Виж, напълно нормално е.
— Не е това.
Пилчър се облегна на възглавницата и се загледа в празните екрани.
— Целият ни съвместен живот беше насочен към тази нощ. Всичко беше насочено към тази нощ. И сега ти се отказваш?
— Съжалявам.
— Това означава, че се отказваш от дъщеря си.
— Не, не означава.
Той впери поглед в нея.
— Как така не означава? Обясни ми.
— Алиса е на десет. Ще влезе в средното училище. Не искам първият й танц да бъде в онова градче, което дори не е построено, след две хиляди години. Първата й целувка. Университетът. Обикалянето на света. Какво става с тези моменти?
— Ще ги изживее тогава. Е, поне някои от тях.
— Тя вече пожертва толкова много, откакто се преместихме тук. Животът й, моят живот е тук и сега, а ти не знаеш какво ни очаква в бъдещето. Не знаеш какъв ще бъде този свят, когато се събудиш.
— Елизабет, познаваш ме от двайсет и пет години. Нима някога съм направил или казал нещо, което да те накара да си помислиш, че бих позволил дъщеря ми да ми бъде отнета?
— Дейвид…
— Моля те, отговори ми.
— Не е честно спрямо нея.
— Не е честно ли? Тя получава възможност, която не е получавал никой човек. Да види бъдещето.
— Искам Алиса да има нормален живот, Дейвид.
— Къде е тя?
— Какво?
— В момента. Къде е дъщеря ми?
— В стаята си, събира си нещата. Ще останем на партито.
— Моля те. — Отчаянието в гласа му го изненада. — Как очакваш от мен да се разделя с дъщеря си…
— О, я се разкарай. — Сдържаната ярост проблесна в очите й. — Тя почти не те познава.
— Елизабет…
— Аз почти не те познавам. Нека не се преструваме, че това не е твоята мания. Твоята първа любов. А не аз. Нито Алиса.
— Това не е вярно.
— Проектът те погълна. През последните пет години те гледах как се променяш в нещо страшно неприятно. Прекрачи много граници и се питам дали изобщо осъзнаваш в какво си се превърнал.
— Направих онова, което трябваше да се направи, за да се стигне до тази нощ. Не дължа извинения никому. Още от самото начало казах, че нищо няма да ме спре.
— Е, надявам се в крайна сметка да си заслужава.
— Моля те, не го прави. Това трябва да е най-голямата нощ в живота ми. В нашия живот. Искам да си до мен от другата страна, когато всички се събудим.
— Не мога да го направя. Съжалявам.
Пилчър пое дълбоко дъх, издиша бавно и каза:
— Сигурно ти е било трудно.
— Нямаш представа.
— Ще останеш ли поне за партито?
— Разбира се.
Пилчър се наведе и я целуна по бузата.