Другите също започнаха да се събличат.
Арнолд Поуп.
Пам.
Всички мъже и жени около Хаслър.
Залата притихна.
Чуваше се единствено шепотът на дрехите, които се свличаха на пода.
„Какво става, по дяволите?“ — мислеше си Хаслър.
Ако не се присъединеше, скоро щеше да бъде единственият облечен и това по някакъв начин му изглеждаше по-лошо, отколкото да се съблече пред напълно непознати.
Свали папийонката си и последва примера на останалите.
Две минути по-късно сто и двайсет души стояха голи в залата.
— Извинявам се за студа — каза Пилчър от пиедестала си. — Нищо не може да се направи. И се боя, че там, където отиваме, е още по-студено.
Слезе от щайгата и тръгна бос към стъклената врата, водеща към залата за суспендиране.
Трийсет секунди след като влезе, Хаслър трепереше неудържимо — отчасти от страх, отчасти от студа.
Между машините се образуваха опашки, хора в бели престилки ги насочваха.
Хаслър отиде при един от тях.
— Не знам къде да отида.
— Не четохте ли меморандума?
— Не, съжалявам, аз току-що…
— Всичко е наред. Как се казвате?
— Хаслър. Адам Хаслър.
— Елате с мен.
Лабораторният техник го отведе до четвъртата редица и посочи пътеката между машините.
— Би трябвало да сте по средата, отляво. Оглеждайте се за името си.
Хаслър тръгна след три голи жени. Парата тук изглеждаше по-гъста, дъхът му излизаше на облаче, а металната решетка над камъка беше като лед по стъпалата му.
Мина покрай мъж, който влизаше в една машина.
Сега страхът го облада наистина.
Докато погледът му минаваше по табелите, осъзна, че никога не си е представял този момент. Така и не се беше подготвил за него. Разбира се, знаеше, че той предстои. Знаеше, че доброволно се подлага на това. Но подсъзнателно си го беше представял като подлагане на пълна анестезия. Че на лицето му слагат маска в топла операционна. Че светлините помръкват и изпада в предизвикано от упойката блаженство. А не че ходи гол заедно с още сто души.
Ето го.
Неговото име.
Неговата — „Мътните да ме вземат!“ — машина.
АДАМ Т. ХАСЛЪР
ДАТА НА СУСПЕНДИРАНЕ: 31.12.13
СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН
Загледа се в клавиатурата.
Цял куп неразбираеми символи.
Погледна напред и назад по редицата си, но другите вече бяха влезли в машините си.
Друг лабораторен техник вървеше към него.
— Хей, можете ли да ми помогнете? — каза Хаслър.
— Не четохте ли меморандума?
— Не.
— В него е обяснено всичко.
— Не можете ли просто да ми помогнете?
Техникът въведе нещо на клавиатурата и продължи нататък.
Чу се пневматично съскане като пуснат газ под налягане и предният панел на машината се открехна няколко сантиметра.
Хаслър отвори вратата.
Машината представляваше тясна метална капсула. Вътре имаше малка седалка от черен материал с облегалки за ръцете и очертания на стъпала на пода.
„Направо си побъркан, ако влезеш в това нещо“ — прошепна гласец в главата му.
Въпреки това той го направи: влезе вътре и настани задника си на ледената седалка.
От стените изхвърчаха ремъци и се стегнаха около глезените и китките му.
Сърцето му заби бясно, докато вратата се затваряше, и той едва сега забеляза пластмасовата тръба на стената, завършваща с ужасяващо дебела игла.
Помисли си за лицето на Тереза, останало без капка кръв. Мамка му!
Над главата му се разнесе съскане. Не можеше да види газа, но внезапно надуши нещо като рози, люляк и лавандула.
Женски механичен глас каза:
— Моля, дишайте дълбоко. Насладете се на цветята, докато можете.
От другата страна на петсантиметровото стъкло се появи Пилчър.
— Всичко ще е наред — обеща механичният глас.
Пилчър беше без риза, усмихваше се гордо, вдигаше палци.
Хаслър вече не усещаше студ.
Не се страхуваше.
Зазвуча „Плетач на сънища“ на Гари Райт и той затвори очи. Искаше да се моли, да фиксира мислите си върху нещо красиво като бъдещето, новия свят и жената, с която щеше да го сподели.
Но подобно на всеки важен, определящ момент в живота му, всичко профуча твърде бързо.
Пам го чакаше в залата.
Беше облякла халат и държеше друг за Пилчър, преметнат през ръката й.
— Дъщеря ми? — попита той, докато пъхаше ръце в ръкавите.
— Готова е.
Той се огледа.
— Толкова е тихо. Понякога си мисля как ли ще изглежда това място, когато всички заспим.