Доводите му бяха предостатъчно и всички звучаха убедително.
Можеш да умреш всеки момент.
Можеш никога да не стигнеш до дома.
Не допускай да те изядат, без да си позволиш половин час удоволствие с лулата.
И въпреки това се беше сдържал. Нямаше логика. Шансовете да се върне бяха почти никакви. Но да отвори найлоновото пликче и да вдиша ароматната смес беше несъмнено един от най-щастливите моменти в живота му.
Напълни лулата, без да бърза.
Натъпка тютюна с пръст, като се погрижи всяко парченце да си легне идеално на мястото.
Тютюнът подхвана пламъка с готовност.
Той дръпна.
Господи, какъв аромат!
Димът започна да се вие на облаче около главата му.
Облегна се на ствола на дървото — може би последното дърво, на което щеше да спи през живота си.
Небето беше порозовяло.
Можеше да види цвета му в реката.
Пушеше, гледаше течащата вода и за първи път от цяла вечност се чувстваше като човешко същество.
23
В 20:00 Итън седеше зад бюрото си в участъка.
Телефонът иззвъня.
Итън вдигна и чу гласа на Пилчър:
— Доктор Митър ти е доста ядосан, Итън.
Образът на Пилчър, качващ се на масата за аутопсия и наръгващ дъщеря си, изплува в ума на Итън.
„Чудовище“.
— Чу ли това? — попита той.
— Кое?
Итън помълча пет секунди.
— Как отговарям, че изобщо не ми пука.
— Още си без чип и това не ми харесва.
— Виж, не исках отново да ме режат толкова скоро. Утре ще дойда в планината и ще приключим с въпроса.
— Случайно да си попадал на Пам?
— Не, защо?
— Трябваше да бъде в планината преди трийсет минути за една среща. Сигналът й още показва, че е в долината.
След като се върна в града, Итън бе минал по Главната и бе пъхнал незабелязано окървавения микрочип в чантата на една жена, с която се размина по тротоара. Рано или късно Пилчър щеше да започне да проучва данните от камерите. И щеше да разбере, че се е случило нещо, когато чипът на Пам задействаше някоя камера, но самата Пам не се появеше на екрана.
— Ако я видя, ще й предам, че я търсиш — каза Итън.
— Не че се безпокоя особено. Тя има навика да скита от време на време. В момента седя в кабинета си с бутилка чудесен скоч, гледам екраните на стената и очаквам началото на представлението. Имаш ли някакви въпроси?
— Не.
— Прегледа ли наръчника? Разбираш ли реда на обажданията? Инструкциите, които трябва да дадеш?
— Да.
— Ако Кейт и Харолд бъдат убити в гората или където и да било освен в центъра на Главната, ще те държа лично отговорен. Не забравяй, че имат тайни поддръжници, така че дай на първата вълна офицери малко повече време.
— Ясно.
— По-рано през деня Пам е доставила телефонните кодове в участъка.
— На бюрото ми са до наръчника, но ти и без това го виждаш, нали?
Пилчър само се разсмя. После каза:
— Знам за историята ти с Кейт Болинджър. И съжалявам, ако за теб това ще хвърли сянка върху преживяването…
— Сянка?
— … но празненствата не се случват толкова често. Понякога между тях минава година или две. Така че се надявам въпреки всичко да се забавляваш. Колкото и да ги мразя, в тези нощи има някакво истинско вълшебство.
В предишния си живот Итън си бе създал лошия навик да затръшва телефона, когато не харесваше човека или съобщението от другата страна. Този път обаче прояви мъдрост и намери сили да се сдържи.
— Е, ще те оставя на мира, Итън. Имаш много работа. Ако на сутринта не те мъчи прекалено лош махмурлук, ще пратя Маркъс да те вземе. Ще закусим и ще поговорим за бъдещето.
— Очаквам го с нетърпение — каза Итън.
Белинда си беше тръгнала.
Участъкът беше притихнал.
20:05
Време беше.
Пианото на Хектър Гейтър зазвуча от ламповото радио до бюрото. Тази вечер свиреше „Нощ над пустата планина“ на Римски-Корсаков. Неистовата ужасяваща част беше приключила и сега започваше бавният успокояващ мотив, създаващ чувството за зазоряване след нощ в ада.
Мислите на Итън бяха с Кейт и Харолд.
Дали в момента вечеряха спокойно на фона на пианото на Гейтър?
Без изобщо да подозират какво предстои?
Вдигна телефона и отвори папката, която Пам беше оставила на Белинда.
Погледна първия код и набра.
— Ало? — отговори женски глас.
Чу се пиукане.
Звъненето продължи.