Тъкмо бяха приключили с приготвянето на огромната салата (лук, репички и малини върху спанак и червена маруля), когато Бен нахълта в къщата — със зачервени бузи, миришещ на момчешка пот и лудуване навън.
Все още уловен в онзи деликатен миг между момчето и мъжа.
Тереза отиде при сина си, целуна го и го попита как е минал денят му.
Итън включи стария „Филипс“ — лампово радио от 50-те в отлично състояние. Незнайно защо Пилчър се беше погрижил във всяка обитавана къща да има по едно.
Избирането на канал беше лесно — имаше само един. През повечето време се чуваше само шум, но имаше едно-две публицистични предавания, а между седем и осем винаги течеше „Вечеря с Хектър“.
Хектър Гейтър бе средно прочут пианист в миналия си живот.
В Пайнс той преподаваше уроци на всеки, който искаше да учи, и всяка вечер свиреше за града.
Итън усили звука и гласът на Хектър се присъедини към семейството му.
— Добър вечер, Уейуърд Пайнс. Аз съм Хектър Гейтър.
Итън започна да слага салата.
— Седнал съм зад моя „Стейнуей“, великолепен „Бостън Бейби Гранд “.
Първо на жена си.
— Тази вечер ще изсвиря произведението „Голдберг вариации“ написано първоначално за клавесин от Йохан Себастиан Бах.
После на сина си.
— Строежът на произведението представлява ария, последвана от трийсет нейни вариации. Приятно слушане.
Докато си слагаше салата и сядаше, Итън чу как столът на пианиста изскърца.
След вечеря взеха купи домашно приготвен сладолед и излязоха на верандата.
Седнаха в люлеещи се столове.
Ядяха и слушаха.
Итън чуваше музиката на Хектър през отворените прозорци на съседните къщи.
Тя изпълваше долината.
Прецизни звънки ноти бликаха между отвесните скали, ръждивочервени от сиянието на залеза.
Останаха до късно.
След хилядолетие без замърсяване на въздуха небето бе напълно черно.
Звездите вече не просто се появяваха.
А експлодираха.
Като диаманти върху черно кадифе.
Човек не можеше да откъсне очи от тях.
Итън се пресегна и хвана Тереза за ръката.
Бах и галактики.
Вечерта захладня.
Когато Хектър приключи, хората в къщите заръкопляскаха.
От другата страна на улицата някой завика: „Браво! Браво!“
Итън погледна Тереза.
Погледите им се срещнаха.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна и избърса сълзите си.
— Толкова се радвам, че си у дома.
Итън приключи с миенето на чиниите и се качи горе. Стаята на Бен беше в дъното на коридора и вратата й бе затворена — само рязка ивица светлина се виждаше под нея.
Итън почука.
— Влез.
Бен седеше в леглото си и рисуваше. С въглен върху амбалажна хартия.
Итън седна на юргана.
— Мога ли да погледна?
Бен вдигна ръце.
Скицата бе от гледната точка на момчето, както седеше на леглото си — стената, бюрото, рамката на прозореца, светлините отвън, които се виждаха през стъклото.
— Изумително — каза Итън.
— Не се получи точно така, както го исках. Нощта през прозореца не изглежда точно като нощ.
— Сигурен съм, че ще стигнеш и дотам. Знаеш ли, днес взех една книга от кафенето.
Бен наостри уши.
— Коя?
— Казва се „Хобит“.
— Никога не съм чувал за нея.
— Беше една от любимите ми, когато бях на твоите години. Реших, че мога да ти почета.
— Мога да чета, татко.
— Знам. Но аз не съм я чел от години. Може да е забавно да почетем заедно.
— Страшна ли е?
— Има някои страшни моменти. Така че бягай да си измиеш зъбите и идвай.
Итън се беше облегнал на таблата на леглото и четеше на светлината на нощната лампа.
Бен беше заспал преди края на първата глава и Итън се надяваше, че сънува дълбоки тъмници и древни пещери. Нещо различно от Уейуърд Пайнс.
Остави книгата и изгаси лампата.