Но беше жив.
— Това в повече ли ви идва? — извика Итън. — Още ли искате да убиете двама от своите? Или ще влезете в операта с мен? Знам, че имате въпроси. Е, аз имам отговори. Ще бъда там след десет минути и се кълна в Бог, че ако някой от вас докосне с пръст Кейт или Харолд, ще го застрелям на място.
Свали украсата за глава и остави наметалото да се свлече на земята.
Скочи върху капака на джипа и слезе на земята.
Тълпата се дръпна на почтително разстояние от него.
Итън още държеше пистолета в ръка и кръвта му кипеше. Беше готов за бой.
Бутна настрани един офицер и излезе в кръга. Харолд седеше на улицата по пижама; двамата офицери продължаваха да държат Кейт.
Итън се прицели в онзи отдясно.
— Чу ли ме какво казах преди малко?
Мъжът кимна.
— Тогава защо още я държиш?
Двамата я пуснаха.
Кейт се свлече на земята.
Итън свали анорака си и го метна на раменете й. Тя го погледна.
— Помислих си, че ти…
— Знам. Съжалявам. Много съжалявам. Нямаше друг начин.
Харолд не беше на себе си, беше се отнесъл в някакъв друг свят.
Итън вдигна Кейт на ръце.
— Къде си ранена?
— Само коляното и окото. Добре съм.
— Да идем да те оправим.
— После — каза тя.
— Кога после?
— След като ни разкажеш всичко.
24
Итън поведе всички в операта. Мъртвото аби беше изнесено на показ на сцената.
Всички места в залата бяха заети, хората бяха запълнили пътеките и седяха на края на сцената.
Итън погледна надолу към семейството си на първия ред, но не можеше да престане да мисли за Пилчър. Какво щеше да направи той? Дали беше пратил хората си в града? Дали го беше взел на мушка? И Тереза и Бен? Самия град?
Не. Новината вече бе налице. И въпреки всичко Итън неведнъж бе чувал Пилчър да нарича жителите на града „моите хора“. В крайна сметка те си оставаха най-големият му актив. Можеше да отмъсти на Итън, но жителите на Уейуърд Пайнс вече знаеха истината — и точка.
Някой включи прожектор.
Итън излезе в кръга светлина.
Вече не можеше да вижда лицата.
Само ярката синкава светлина, блеснала от дъното на залата.
Разказа им всичко.
Как са били отвлечени, суспендирани и затворени в градчето.
Как са се появили аберациите.
За Пилчър и за вътрешния му кръг в планината.
Някои излязоха — не можеха да понесат истината или да повярват на чутото.
Но повечето останаха.
Итън усещаше как настроението в залата преминава от изумление към мъка и гняв, докато описваше как Пилчър записва и изследва подробно всеки техен личен момент.
Когато им каза за микрочиповете, една жена скочи, вдигна юмрук и закрещя към тавана, където смяташе, че има скрита камера.
— Ела тук! Гледаш ли това? Ела ми тук, кучи сине!
Сякаш в отговор на думите й светлините в залата угаснаха.
Прожекторът в дъното се включи и освети сребристобелия екран зад Итън.
Той се обърна и погледна дебелото платно, на което се появи Дейвид Пилчър.
Седеше зад бюрото си в поза, смътно напомняща на президент по време на обръщение към нацията, с ръце на писалището.
Залата се смълча.
— Итън, би ли се дръпнал, за да кажа нещо? — каза Пилчър.
Итън се дръпна от светлината.
За момент Пилчър само се взираше в камерата, която го снимаше. Накрая заговори:
— Някои от вас ме познават като доктор Дженкинс. Истинското ми име е Дейвид Пилчър и ще бъда съвсем кратък. Всичко, което чухте току-що от вашия скъп шериф, е истина. Ако си мислите, че съм тук, за да давам обяснения или да се извинявам, лъжете се. Всичко, което виждате — всичко — е създадено от мен. Този град. Този рай. Технологията, благодарение на която сте тук. Домовете ви. Леглата ви. Водата, която пиете. Храната, която ядете. Работата, която запълва времето ви и благодарение на която се чувствате като човешки същества. Дишате само защото аз го позволявам. Нека ви покажа нещо.
Образът на Пилчър се смени с въздушен изглед към огромна равнина. Рояк от няколкостотин абита се движеше през морето от трева.
— Виждам, че на сцената е изложено едно от тези чудовища — прозвуча гласът на Пилчър. — Разгледайте го хубаво и знайте, че извън безопасния район на Уейуърд Пайнс те са милиони и милиони. Това, което виждате на екрана, е малък рояк.
Образът му се върна, само че този път той държеше камерата и лицето му изпълваше целия екран.
— Искам да сме наясно. През последните четиринайсет години аз съм единственият бог, когото познавате, и във ваш интерес е да продължите да се държите така, сякаш продължавам да съм.