От мрака полетя камък и улучи екрана.
— Майната ти! — извика някой от тълпата.
Пилчър погледна настрани, най-вероятно към екраните на стената.
Застаналият отстрани Итън гледаше как трима мъже се качват на сцената и започват да раздират екрана.
Пилчър понечи да заговори, но някой в дъното на залата се добра до прожектора и го разби на парчета.
Пилчър седеше сам зад бюрото си.
Взе бутилката скоч.
Пресуши я и я запрати в мониторите.
Трябваше да се подпира на бюрото, докато се изправяше.
Олюля се.
Беше пиян.
Беше унищожен.
Тръгна със залитане по тъмния паркет.
Винсент ван Гог го гледаше от стената — избръснат, с превързано дясно ухо.
Задържа се за голямата маса в средата на стаята, за да не падне. Загледа се през стъкления похлупак към макета на Уейуърд Пайнс и пръстът му се плъзна по него до кръстовището на Осма и Главната.
Юмрукът му разби стъклото при първия опит и смачка изящния модел на операта.
Ръката му се закачи в разбитото стъкло, докато я вдигаше.
Той заби окървавен юмрук в друга част на похлупака.
И в трета.
Мъничките парченца стъкло се посипаха по градчето като остатъци от библейска градушка.
Пилчър залитна покрай масата и спря до жълтата къща на Итън.
Смаза я.
Смаза шерифския участък.
Смаза къщата на Кейт и Харолд Болинджър.
Изобщо не беше достатъчно.
Хвана масата, приклекна, вдигна я и я прекатури.
Дори след като Итън им разказа всичко и след като екранът беше смъкнат, хората останаха по местата си.
Никой не си тръгваше.
Някои бяха изпаднали в ступор. Зашеметени.
Други плачеха открито.
Сами.
Или на малки групи.
На раменете на половинките си, с които бяха принудени да живеят.
Емоцията в залата беше покъртителна. Като притихналата скръб по време на погребение. И в много отношения беше точно това. Хората скърбяха за изгубения си предишен живот. За всички любими, които нямаше да видят никога. За всичко, което им е било отнето.
Имаше толкова много неща за осъзнаване.
За оплакване.
И толкова много поводи за страх.
Итън седна при жена си и сина си зад завесата и ги прегърна.
— Толкова се гордея с теб — прошепна Тереза в ухото му. — Ако някога си се питал кой е най-добрият ти момент, току-що го преживя.
Той я целуна.
Бен плачеше.
— Онова, което ти казах днес на пейката… — започна той.
— Всичко е наред, синко.
— Казах, че не си ми баща.
— Не си го мислил.
— Мислех си, че господин Пилчър е добър. Че е Бог.
— Вината не е твоя. Той се е възползвал от теб. От всяко дете в училището.
— Какво ще стане сега, татко?
— Не зная, синко. Но каквото и да става, от този момент нататък животът ни си е отново наш. Това е единственото, което има значение.
Хората оглеждаха аберацията.
Съществото не беше едро, само петдесет и пет килограма. Итън си помисли, че малките му размери са били причината упойката да продължи действието си по-дълго, отколкото беше планирал.
Минаваше полунощ и той гледаше хората, чийто живот бе променил безвъзвратно.
Чу звънящия във фоайето телефон.
Звънът идваше от касата.
Итън отиде зад гишето и вдигна слушалката.
— Как си, шерифе?
Гласът на Пилчър беше завален от уискито и звучеше необичайно весело.
— Трябва да се срещнем утре — каза Итън.
— Давашлисисметкакаквонаправитокущо?
— Моля?
Пилчър заговори по-бавно, произнасяше отчетливо всяка дума.
— Даваш ли си сметка какво направи току-що?
— Мисля, че имам доста добра представа.
— Нима? Е, все пак ще ти кажа. Току-що се сдоби с град.
— Боя се, че не те разбирам.
Хората излизаха от залата и се събираха при касата.
— Не знаеш какво означава ли? Означава, че те вече са твои. Всички до един. Честито.
— Знам какво направи с дъщеря си.
Мълчание от другата страна на линията.
— Що за чудовище… — започна Итън.
— Тя ме предаде. Мен и всички в планината. Изложи жителите на Уейуърд Пайнс на опасност. Не им казваше просто за слепите места в града. А ги създаде. Саботира всичко, което…
— Тя беше твоя дъщеря, Дейвид.
— Дадох й всички възможности да…
— Твоя дъщеря.
— Трябваше да се направи. Може би не по този начин, но… Изгубих самообладание.