— Ами ако не се върнеш?
— Ако не се върна, знай едно. Времето, което прекарах с теб в тази долина, в тази къща, беше най-доброто в живота ми. По-добро от времето в предишния свят. Обичам те, Тереза. Лудо, завинаги и…
Тя го целуна и го издърпа върху себе си.
В себе си.
Отново плачеше.
— Просто се върни — каза тя. — Обичам те. Господи, толкова те обичам, Адам, не ме оставяй, моля те, не ме оставяй…
V
26
На последните остатъци светлина Тобаяс отвори подвързания в кожа дневник и прочете сигурно за хиляден път надписа на първата страница.
Когато се прибереш — а ти ще се прибереш, войнико, — ще те чукам така, сякаш си се върнал от война.
Прелисти три четвърти от дневника до последната изписана страница.
От молива беше останала съвсем малка огризка.
Лулата догаряше.
Той натисна пепелта и дръпна силно. Реката ромолеше край него.
От мястото, на което седеше, слънцето вече не се виждаше, макар че продължаваше да осветява върха на планината от другата страна на реката, на около осемстотин метра над него.
Роякът абита като че ли се раздвижи.
Чуваше крясъците и писъците им, докато продължаваха по долината, оставяйки му свободен път към дома.
Започна да пише:
Ден 1308
Ще бъда съвсем кратък. Последна нощ в пустошта и толкова много емоции. Виждам планините около Уейуърд Пайнс от лагера си и с малко късмет утре следобед ще съм оставил студа зад гърба си. Има толкова много неща, които очаквам с нетърпение. Топло легло. Топла храна. Да поговоря с друго човешко същество. Да седна с чаша уиски и да разкажа на хората всичко, което видях.
Единствено аз разполагам с ключа, който ще спаси всички ни. Аз съм буквално единственият човек, който може да спаси света. Нося това знание на раменете си, но това всъщност няма значение.
Защото с приближаването си до Уейуърд Пайнс мога да мисля единствено за теб.
Не е минал нито един ден, без да мисля за теб. За времето, което прекарахме заедно. За това как те прегръщах онази последна нощ.
И сега, утре, ще те видя отново.
Мой сладък, скъп ангел.
Можеш ли да усетиш, че съм наблизо? Не разбираш ли в мозъка на костите си, че само след часове ще бъдем отново заедно?
Обичам те, Тереза Бърк.
Винаги съм те обичал.
Никога не съм си помислял, че ще напиша тези думи, но…
Аз съм Адам Тобаяс Хаслър.
Край.
27
Подпалената кола още димеше. Светофарът беше угаснал, уличните лампи също. Без нито една светлинна в долината звездите горяха с ледена сила.
Итън излезе в средата на улицата, прегърнал Тереза с едната си ръка и Кейт с другата. Дори да й бе неприятно, че тримата са толкова близо един до друг, Тереза не го показа. И честно казано, Итън не беше сигурен как се чувства самият той между двете.
Толкова много обич, страст и болка.
Сякаш беше попаднал между две отблъскващи се сили.
Между еднаквите полюси на два магнита, приближени опасно един до друг.
Хората започнаха да излизат от операта.
Итън тикна мегафона в ръцете на Кейт.
— Направи ми услуга. Дръж всички тук. Трябва да проверя нещо.
— Какво става? — попита Тереза.
— Не съм съвсем сигурен.
Той се отдели от тях и тръгна към джипа.
Абито го беше съсипало. В средата на стъклото имаше голяма дупка, предните седалки бяха посипани с разбити парчета и изтърбушени, със стърчащ от тях дунапрен. Изобщо не можеше да вижда през стъклото, така че се качи на капака и го доразби с ритници.
Потегли на юг по Главната. Очите му се насълзиха от вятъра, нахлуващ през голата рамка на стъклото.
Когато стигна завоя, излезе от пътя и продължи по следите от предишното си идване в гората. Лъчите на фаровете прорязваха мрака между дърветата.
Стигна до дънера на мъртвия бор и изгаси двигателя.
Излезе в тъмната гора.
Нещо не беше наред и когато приближи оградата, той осъзна какво го е разтревожило.
Тишината.
Не би трябвало да е толкова тихо.
Проводниците и бодливите кабели трябваше да бръмчат.
Тръгна на запад покрай замлъкналата ограда.
Забърза.
После затича.
След стотина метра стигна до портала — деветметрова част с панти, позволяваща излизане от долината. През него излизаха и се връщаха — рядко — номадите. Понякога Пилчър пращаше камиони в пустошта за дърва или за разузнаване на околните райони.