17:32
Изкъпан и готов, седнал на малката кръгла маса в компютърната стая, Кабъл вади лист хартия и химикалка, докато Джейни включва лаптопа.
— Ето как трябва да изглеждат профилите ти — казва той. — Пратих ти образец по имейла.
Кабъл дава наставления за различните колонки и разяснява в детайли информацията, която следва да съдържа всяка. Джейни отваря образеца на екрана, мръщи се, сбръчва чело и попълва първата.
— Защо се мръщиш?
— Не се мръщя. Концентрирам се.
Кабъл вдига рамене с досада.
— Добре, значи, първо е госпожа Гардения, испански език, кабинет 112, и списъкът с учениците. Истинските им имена ли искаш, или испанските?
Джейни го поглежда, едва сдържайки се да не прихне.
Той се усмихва и лекичко я скубва за косата.
Тя пише бързо.
В смисъл, 90 думи в минута.
Използва всички пръсти, не само показалците.
Невероятно.
Кабъл я гледа ококорено.
— Мамка му! Ще попълниш ли и моите?
— Да. Но ако ми диктуваш. Когато местя поглед от екрана към листа и обратно ме заболява главата. И ставам много сприхава.
— Ама ти как…? — Знае, че тя няма компютър.
— В старческия дом — отговаря Джейни. — Картони, картони и пак картони. Документи, досиета, преписване на медицински термини, рецепти, такива неща.
— Леле!
— Защо не започнем първо с твоите? Така ще ми е по-лесно да разбера как да се оправя с моите.
Кабъл прелиства ръчно изписана тетрадка.
— Добре — съгласява се. — Вече съм си нахвърлял някои неща в училище — Не! Само не вдигай така свирепо вежда! Ще ги дешифрирам и ще ти ги диктувам, обещавам!
Джейни надзърта в бележките му.
— Какво по дя… — възкликва и грабва тетрадката.
Чете.
Вдига глава към него.
— Господин Зелен, госпожа Бяла, госпожица Скарлет… Това да не е професор Слива? А кой по дяволите е полковник Горчица? — избухва в смях.
— Полковник Горчица е директор Абернети — сърди се Кабъл.
Джейни спира да се смее.
Почти.
Всъщност се киска на всеки пет секунди, докато чете. Особено след като разбира, че госпожица Скарлет е господин Гарсия, учителят по индустриални науки.
— Кодирано е, Джейни. — На Кабъл, изглежда, наистина не му е забавно. — В случай, че изгубя тетрадката или някой случайно надникне през рамото ми.
Джейни спира с подигравките.
Но той е набрал инерция:
— Идеята е добра. Ти също трябва да си кодираш бележките, ако ще си водиш записки. Една глупава грешка може да провали прикритието ти. И тогава всички отиваме по дяволите.
Джейни чака.
Да е сигурна, че е свършил.
И казва:
— Прав си. Съжалявам, Кейб.
Сега е малко по-спокоен.
— Добре тогава, продължаваме. Първи час — висша математика. Господин Щайн. 134-ти кабинет.
Тя вкарва информацията, заедно със списъка на класа.
— Бележки? — пита.
— В тази кутийка — посочва той. — Пиши: лек германски акцент, склонност да заваля думите, когато е развълнуван, постоянно си играе с тебешира. Човекът е кълбо от нерви — пояснява Кабъл.
— Следва госпожа Палачинка. — Не се подиграват с името, защото я познават от години. — За нея нямам бележки. Тя е просто от типа „сладка закръглена лелка“. Не е профилът, който очаквам да ни интересува, но не изключваме никого, ясно? Ще продължа да я наблюдавам.
Джейни кимва и отива на третата страница, попълва нужната информация и за трийсет минути таблицата на Кабъл за деня е готова. Праща му я по имейла.
— Ще довърша домашното, докато работиш над твоите таблици, ако нямаш нищо против — казва той. — Питай, ако изникнат въпроси. И си записвай всякакви предчувствия, моментни мисли, подозрения — всичко. Няма грешни хрумвания.
— Схванах — отговаря Джейни. Трака умело по клавиатурата и приключва с профилите, преди Кабъл да завърши домашните си. Връща се на всеки учител и се опитва да си спомни някакви особености, обещава си да бъде по-наблюдателна на следващия ден.
— Е — започва сякаш между другото, когато Кабъл затваря учебниците, — общувахте ли си с Шей днес? — Не можеше да не забележи, че в три от дисциплините имат общи часове.
Кабъл я поглежда с лека усмивчица. Знае какво пита.
— Мисълта да бъда с Шей Уилдър ме кара да си избода очите с нож за масло — отвръща той и придърпва Джейни в лека прегръдка. Тя обляга глава на рамото му, той я гали по косата.