— Оставаш ли довечера? — пита след кратка пауза. С надежда в гласа.
Джейни мисли за кашона с документи на леглото си.
Мрази факта, че те просто си седят там, недокоснати. Като недовършено домашно. Не може да търпи това.
Но.
Не може да търпи и мисълта да остави Кабъл.
Въпросът увисва във въздуха.
— Не — решава накрая. — Трябва да свърша някои неща у дома.
Някак трудно е да си кажат довиждане тази вечер. Стоят на вратата, опрели чело в чело, приведени един към друг и неподвижни като статуи, докато устните им шепнат и нежно се докосват.
21:17
Джейни заварва пълна кочина вкъщи, след като петнайсет минути преди да влезе, се е крила зад близките дървета, докато Кари си изчисти колата от снега и потегли, вероятно към Стю. Джейни не иска да й задават въпроси откъде се прибира. Знае, че скоро ще дойде денят, в който Кари ще открие, че я няма, въпреки че колата й е отпред.
За щастие Кари и Стю прекарват повечето време заедно. Родителите на Кари го харесват. Дори и след като Кари не бе издържала и им бе казала за ареста. Изглежда са си отдъхнали, че не е на кокаин.
Естествено пак наказаха Кари. До живот. Както винаги.
21:25
Джейни се намества в леглото, завива се добре и отваря кашона с документи от Капитана. Вади първата папка и потъва в живота на госпожица Стюбин.
Изненада: Госпожица Стюбин никога не е била учителка!
И е била женена!
Ченето на Джейни виси отворено два часа. Крехката, съсухрена, сляпа, кльощава като щека бивша учителка, на която Джейни четеше любовни романи, е водила таен живот.
23:30
Главата пак я боли. Джейни затваря папката. Връща купа в кашона и го скрива в гардероба. Загася лампата и се мушва обратно под завивките.
Спомня си войника от съня на госпожица Стюбин.
„Госпожица Стюбин — мисли си Джейни с лека усмивка на устните — добре се е забавлявала навремето.“
01:42
Джейни сънува черно-бял сън.
Върви по улица „централна“ по здрач. Времето е дъждовно и прохладно. Джейни е била тук и преди, макар да не знае кой е градът. Поглежда с вълнение към ъгъла със старовремския магазин за битови стоки, но не открива мъж и жена, които да се разхождат, хванати за ръка.
— Тук съм, Джейни! — дочува слаб глас някъде зад гърба си. — Ела, седни!
Джейни се обръща и съзира госпожица Стюбин, седнала в количката си, до една пейка на улицата.
— Госпожице Стюбин?
Сляпата жена се усмихва.
— А, добре. Фран ти е предала бележките ми. Очаквах те.
Джейни сяда на пейката, сърцето й бие лудо. Усеща в очите й да напират сълзи и бързо премигва.
— Прекрасно е да ви видя отново, госпожице Стюбин. — Джейни плъзва ръка в съсухрените пръсти на жената.
— Да, ето те, наистина. — Госпожица Стюбин се усмихва. — Да започваме ли вече?
Джейни е озадачена.
— Да започваме?
— Щом си тук, значи си се съгласила да работиш с капитан Комиски, както направих и аз някога.
— Капитана знае ли, че сънувам този сън? — Джейни е объркана.
Госпожица Стюбин се усмихва лекичко.
— Разбира се, че не. Макар че можеш да й кажеш, ако искаш. Предай й също топлите ми чувства. Но аз съм тук, за да изпълня едно обещание към себе си. Да бъда близо до теб, както онзи, който ме научи и остана до мен, докато се увери, че съм напълно подготвена и напълно наясно с мисията си в живота. Тук съм, за да ти помогна с всичко, с което мога, докато вече няма да съм ти необходима.
Очите на Джейни се разширяват. „Не!“, иска й се да извика, но не го прави. Надява се да мине много, много време, преди госпожица Стюбин да престане да й бъде необходима.
— Ще продължим да се срещаме тук, докато преглеждаш досиетата на случаите, по които съм работила. Винаги когато имаш въпроси, свързани с бележките ми, се връщай при мен. Вярвам, че ще можеш да ме откриеш?
— Имате предвид да сънувам същия сън ли?
Госпожица Стюбин кимва.
— Да, мисля, че ще мога. Макар че отдавна не съм се упражнявала — отвръща засрамено Джейни.
— Знам, че си способна. — Ревматичните пръсти на старата жена се сключват леко около китката й. — Имаш ли поставена задача от Капитана?