Обръща се.
— Боже, Кейб! Изкара ми ангелите!
Той си играе с ключовете й.
— Влязох, защото реших, че може да си тук. После чух още някакъв глас и се скрих в стаята ти. Кой беше? — пита. Опитва се да звучи равнодушно. Но опитът му е жалък.
— Ревнуваш ли? — дразни го Джейни.
— Кой. Беше. Тук — произнася насечено.
Тя повдига вежда.
— Господин Дърбин. Видя ме на път за вкъщи и предложи да ме докара. Стоеше зад мен на опашката в магазина.
— Това ли е Дърбин?
— Да. Беше много мило от негова страна. — Стомахът на Джейни е на друго мнение, но сега тя не е в настроение за работна дискусия с Кабъл.
— Той е… млад. Какво прави всъщност, возейки учениците си насам-натам? Това е странно.
Джейни чака да разбере какво има предвид. Явно нищо. Все пак си отбелязва наум да запише този инцидент в тефтера с бележки по случая — трябва да е максимално предпазлива. Джейни се обръща и продължава да подрежда покупките. Още не разбира защо Кабъл беше толкова потаен, преди да се разделят. Но си мълчи.
— Не знаех къде си — казва той накрая.
— Ами, ако предполагах, че ще идваш, щях да те предупредя. Но — продължава по-уверено, — бях останала с впечатлението, че си ми ядосан. И не очаквах да те видя. — Вече видимо трепери и грабва млякото, отвива капачката и пие директно от кутията. Оставя го и търси храна, която да не иска много време за приготвяне. Откъсва още няколко зърна грозде и ги поглъща.
Той я наблюдава. В погледа му има нещо, което тя не разбира.
— Благодаря, че ми докара колата. Наистина го оценявам. Пеша ли отиде до училище?
— Не. Брат ми Марли ме закара.
— Е, благодари му от мое име.
Вече е отворила фъстъченото масло и го маже на филия хляб. Сипва мляко във висока чаша, взема си сандвича и подминава Кабъл на път към хола. Включва телевизора и примижава срещу него.
— Искаш ли сандвич или нещо друго? — пита. — Ще останеш ли?
Не знае какво друго да каже. Той просто я гледа.
Накрая вади лист хартия от джоба на палтото си. Разгъва го. Изключва телевизора.
— Изтърпи ме за момент! — казва.
Застава точно пред нея, обръща се кръгом и прави петнайсет крачки в противоположна посока. Спира и пак се обръща.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Прочети го! На глас, моля те!
Той държи таблица за офталмологичен преглед.
— Човече, опитвам се да ям!
— Чети, моля те!
Джейни въздиша и поглежда таблицата.
— Е — прочита. И се смее глупаво.
Кабъл не отвръща на смеха й.
Тя прочита и следващия ред.
И другия след него. Недовиждайки. Гадаейки.
— Покрий дясното око и дай пак — казва той.
Джейни изпълнява.
— Сега покрий лявото.
— Не-е-е — възпротивява се тя, но го прави.
Чете по памет.
Всичко, което можа да познае с дясното беше буквата Е. Но не си признава. Просто повтаря буквите, които е запомнила с лявото.
Тогава Кабъл вади втора, различна таблица.
— Хайде пак с това око — казва.
— Какво ти става? — почти изкрещява Джейни. — Боже, Кабъл! Да не съм ти някакво хлапе!
— Можеш ли да го прочетеш, или не?
— Не — казва тя.
— Само това ли можеш да прочетеш?
— Да.
— Добре. — Той хапе устни. — Извини ме за момент, може ли?
— Все тая — казва тя. Може би й трябват очила. Голяма работа.
Кабъл изчезва в спалнята и Джейни го чува как крачи напред-назад върху гнилата дъска на пода и си говори сам.
Джейни дояжда сандвича си и пресушава млякото. Влиза в кухнята и си прави още един. Взема морков и го бели над кофата. Сипва си още мляко.
Носи гощавката обратно в хола и сяда. Пуска отново телевизора. Чувства се много по-добре. Ръцете й вече не треперят. Поема последните глътки мляко и усеща как се разливат в стомаха й. Усмихва се доволна. Мисли си, че трябва да стане рекламно лице на млякото.
22:59
Джейни се събужда от унеса след вечерята и се чуди какво прави Кабъл толкова време в стаята й. Става и тръгва по късия коридор, бута вратата и тъмнината моментално я засмуква.
Залита.
Пада на пода.
Кабъл обезумял се опитва да заключи някаква врата. Всеки път, когато успее, изниква нова ключалка. Докато заключва поредната, всички останали се отварят. Не може да смогне.