Джейни се връща слепешката към вратата.
Излиза заднишком на четири крака, затваря след себе си.
И връзката се разпада.
Примигва, привиждат й се звезди. Изправя се, вади раздърпано старо одеяло от килера и се настанява на канапето с въздишка. Напоследък дори в собственото си легло не може да спи.
7 януари 2006
06:54
Внезапно се събужда. Оглежда се и усеща вълна студен въздух в хола. Приближава се до прозореца в кухнята и поглежда навън. Пресни стъпки в снега водят към алеята отпред, пресичат улицата и стигат до отсрещния двор.
Проверява в стаята.
Кабъл го няма.
Поклаща глава и си мисли: „Какъв идиот!“
После намира бележката.
Има нещо специално в момче, което си признава, че е идиот. Кара те да му простиш по-бързо.
Джейни се вмъква в леглото си. Възглавницата й още мирише на него. Тя се усмихва. Прегръща я.
И си говори сама.
— Бих искала да сънувам улица „Централна“ и бих искала да видя госпожица Стюбин отново — повтаря тя едно след друго, докато накрая се унася.
07:20
Джейни се обръща и се надига. Хвърля поглед към часовника. Въздъхва. Не е във форма. Повтаря отново мантрата. Вижда сцената в главата си.
08:04
Намира се на улица „Централна“. И пак е тъмно, хладно и дъждовно.
Оглежда се.
Няма никого.
Джейни обикаля нагоре-надолу и търси госпожица Стюбин, но улицата е празна. Сяда на пейката, на която бе седяла последния път.
Чака.
Недоумява.
Спомня си разговора.
— Винаги когато имаш въпроси, свързани с бележките, се връщай при мен — беше казала госпожица Стюбин.
Джейни се плясва по челото и сънят се изпарява.
Когато се събужда, си обещава всяка вечер да се упражнява да насочва и контролира сънищата си. Ще помогне. Знае го.
Обещава си също да чете бележките на госпожица Стюбин, за да й хрумнат въпроси.
10:36
Дъвчейки препечена филийка, Джейни изважда кашона от гардероба. Започва оттам, където е спряла последния път, и чете очарована.
16:14
Довършва втората папка. Още е в леглото по пижама. Навсякъде наоколо има остатъци от храна. Телефонът звъни. Джейни с въздишка си спомня бележката на Кабъл от сутринта.
— Ало?
— Здравей.
— По дяволите!
Той се смее.
— Може ли да дойда?
— Ама аз още съм по пижама! Дай ми трийсет минутки.
— Става.
— Хей, Кейб?
— Да?
— Защо си ми сърдит?
Той въздиша.
— Не съм ти сърдит. Кълна се. Просто… Тревожа се за теб. Не може ли да говорим, като дойда?
— Добре.
— Доскоро.
16:59
Джейни чува леко почукване и вратата се отваря. Поглежда нататък и за своя изненада вижда Кари.
— Здрасти, аз съм, приятелката от дъжд на вятър! — Кари се усмихва глуповато.
„Мамка му“, мисли си Джейни.
Грабва палтото и лепва любезна усмивка на лицето си.
— Здравей! — отвръща. — Тъкмо излизах да почистя снега. Ще ми правиш ли компания?
— Ами… да, предполагам.
— Какво става?
— Нищо. Просто ми беше скучно.
— Къде е Стю?
— Играе покер.
— Ясно. Често ли ходи на покер?
— Всъщност не. Само когато му звъннат момчетата.
— Аха — Джейни хваща лопатата и започва първо от стъпалата, после се прехвърля на тротоара. През цялото време е обърната с лице в посоката, от която очаква да се появи Кабъл. Става тъмно, но тя се надява да я забележи.
— Е, какво ще правиш довечера?
— Аз ли? — Джейни се засмива. — Ще си пиша домашното, какво друго?
— Искаш ли компания? — Кари изглежда тъжна.
— Ти имаш ли домашни?
— Разбира се. Въпросът е дали ще ги напиша, или не.
Джейни го вижда с крайчеца на окото си. Спрял е до двора на съседите отсреща. Тя се смее заедно с Кари и й казва:
— Е, стига толкова. — Изтръсква лопатата, качва се по стъпалата и я приканва: — Хайде да се прибираме!