Той мълчи. Не знае какво би искала да чуе. Може би има нужда само да го каже и да приключи. Да го излее, да се отърси, за да престане да бъде толкова болезнено.
Изчаква за миг. И отговаря:
— Обичам те, Джейни Ханаган! Не мога да ти се наситя. Будя се сутрин и всичко, което искам, е да съм с теб. — Повдига се на лакът. — Имаш ли представа колко важно, колко необикновено е това за мен? В сравнение с някакъв глупав тест, който си правила в екстремни условия два пъти?
Каза го.
За пръв път на глас.
Джейни преглъща. С усилие.
Разбира какво има предвид. Напълно.
Тя също иска да му разкрие какво чувства.
Проблемът е, че Джейни не си спомня да е казвала „Обичам те!“ на никого. Никога.
Заравя глава в гърдите му. Как може да е живяла толкова години, без да се докосва до някого? Без прегръдки? С отпуснати, непотребни ръце, като пренебрегнат коледен подарък с панделка, неразвързана до последния миг.
Преговарят си плановете за утре, завити до ушите. Напълно различни програми — не като миналия срок, защото им трябва цялостна картина на училището. И напълно различни учители. Този път Кабъл си направи програмата заедно с директор Абернети, след като Джейни вече беше получила своята, без Абернети да има представа защо е избрал точно тези предмети, учители или часове. Директорът е наясно с работата на Кабъл. Но не знае за тази на Джейни и Капитана иска това да остане така.
Кабъл се беше съгласил с програмата, освен с едно. Единственото му настояване пред Капитана беше часовете им за самоподготовка да са по едно и също време. За да може да я прикрива, в случай че някой някога стане свидетел на онова, което й се случваше в библиотеката. Капитана се съгласи.
Миналия срок Кабъл и Джейни имаха еднакви програми. За което Кабъл твърди, че било чист късмет.
Джейни не вярва.
Или по-скоро й се иска да вярва, че той е търсил съвпаденията съзнателно. Джейни също има своите мечти.
Заспиват. Когато Кабъл започва да сънува, тя се събужда рязко, преборва се да се измъкне, отделя се от него, затваря вратата и си доспива на дивана.
3 януари 2006
6:50
Буди се от миризмата на бекон и кафе. Стомахът й стърже, но това е нормален глад, а не онова диво чувство, близко до припадъка, което изпитва понякога, след като цяла нощ е прекарала в кошмарите на другите.
Джейни не иска да отваря очи — той се е проснал цял върху нея, върху одеялата, с които е увита — целува я по ухото.
— Другия път ме изритай от леглото — прошепва. Тя се наслаждава на тежестта на тялото му.
Може би защото толкова често е изтръпнала и не чувства нищо.
Или защото беше толкова изтръпнала вътрешно, преди той да се появи.
Отваря очи, премигвайки. Трябва й време да се приспособи към ярката заслепяваща светлина в кухнята.
— Може ли да разместим мебелите този уикенд? — пита сънено. — Така че, когато оставам да спя тук, първото нещо, което виждам сутрин, да не са огнените пламъци на ада?
— Ооо! Не бъди кисела! Започва най-хубавата част от живота ни. Засмей се!
Шегува се.
Всеки, който се е насочил към колежа, знае, че най-хубавата част идва едва след четвъртата година. Но пък този срок можеше да е поне малко по-лесен.
Вече будна, Джейни го избутва от себе си, въпреки че би останала да лежи така цял ден.
— Душ — мърмори тя, докато се довлича до банята. Мускулите я болят от тренировката. Но болката е приятна.
Когато се връща, закуската е готова.
Най-накрая свикна да се храни тук, на тази маса.
Въпреки кошмара на Кабъл с ножовете и всичко останало.
Но трябва да си тръгва.
Обратно вкъщи, да нагледа майка си и да вземе колата.
Прилепва се плътно до него.
Не знае защо.
Знае само, че я прави щастлива.
Той я целува.
Тя го целува.
Целуват се.
И тя излиза.
Навън под краката й хрущи петдесетсантиметров килим от мичигански сняг. Тича до вкъщи. Проверява дали майка й има храна в хладилника. Взема пари за обяд.
С Кабъл случайно паркират един до друг пред училище, което прави Етел много щастлива, смята Джейни.
07:53
Кари й шляпва един зад врата.
— Хей, миличка! — провиква се тя, а очите й танцуват, както винаги. — Почти не те видях през ваканцията. Всичко наред ли е?