Рей Бредбъри
Ухание на сарсапарила
Три дни подред господин Уилям Финч стоеше тихо в полумрака на тавана от сутрин до вечер. Ноември бе към края си и три дни господин Финч стоеше така сам-самичък и чувстваше как самото Време тихо и безмълвно се сипе на бели снежинки от безкрайното студено стоманено небе, засипва с пух покрива и напудря стрехите. Стоеше със затворени очи. Таванът, подмятан в морета от вятър в дългите сиви дни, скърцаше с всяка своя кост и отърсваше древна прах от греди, изкривени дъски и летви. Около него се чуваха стонове и въздишки, а той стоеше и вдишваше елегантните сухи аромати и усещаше древните наследства. Ах. Ах.
Долу жена му Кора се вслушваше, но не го чу нито веднъж да крачи или дори да помръдне. Стори й се, че го чува само как диша — бавно, като старо прашно духало, сам горе във ветровития таван.
— Ама че нелепица — промърмори тя.
Когато на третия ден забърза надолу за обяд, той се усмихна на мрачните стени, на нащърбените чинии, на издрасканите сребърни прибори и дори на жена си!
— Каква е причината за тази радост? — пожела да узнае тя.
— Просто добро настроение. Чудесно настроение! — Той се разсмя. Радостта му граничеше едва ли не с истерия. Радостта кипеше в него като някакъв огромен топъл фермент и той очевидно имаше проблем със задържането му. Жена му се намръщи.
— Каква е тази миризма?
— Миризма, миризма, миризма?
— Сарсапарила1. — Тя подуши подозрително. — Точно така!
— О, не може да бъде! — Истеричната му радост секна така бързо, сякаш някой бе завъртял ключ. Изглеждаше потресен, разтревожен и изведнъж застана нащрек.
— Къде си ходил тази сутрин? — попита го тя.
— Много добре знаеш, че почиствах тавана.
— Разтакаваш се сред купища боклуци. Не чух нито звук. По едно време си помислих, че изобщо те няма горе. А това какво е? — посочи тя.
— А стига бе, това пък откъде се е взело?
Впери поглед в пружинените велосипедни закопчалки, които прибираха панталоните към костеливите му глезени.
— Намерих ги на тавана — отговори сам на себе си. — Кора, помниш ли как рано сутрин карахме тандема по чакъления път? Беше преди четиридесет години, всичко бе свежо и ново.
— Не приключиш ли с тавана днес, сама ще се кача горе и ще изхвърля всичко.
— О, не! — възкликна той. — Наредил съм всичко така, както го искам!
Тя го изгледа хладно.
Той започна да яде и малко по малко се отпусна и отново започна да се изпълва с ентусиазъм.
— Кора, знаеш ли какво представляват таваните? Те са Машини на времето, с които разни дърти тъпанари като мен могат да се върнат четиридесет години назад до време, когато през цялата година е било лято и децата обсаждаха продавачите на сладолед. Помниш ли какъв вкус имаше? Ти го държеше в кърпа. Беше като да опиташ аромата на лен и сняг едновременно.
Кора се завъртя неспокойно.
Невъзможно е, помисли си той с полузатворени очи, опитваше се да го види и възстанови. Да вземем тавана. Самата му атмосфера е Времето. Свързан е с други години, с пашкулите и какавидите на друга епоха. Всички чекмеджета на скрина са като малки ковчези, в които се пазят хиляди вчерашни дни. О, таванът е старо, дружелюбно място, пълно с Време. Ако застанеш изправен в самия му център, ако присвиеш очи и мислиш, мислиш, ако вдишваш Миналото, ако протегнеш ръце да почувстваш Старото време, то…
Сепна се — даде си сметка, че е казал нещо от това на глас. Кора ядеше бързо.
— Е, няма ли да е интересно, ако наистина може да се осъществи пътуването във времето? — попита той частта от косата й, която бе срещу него. — И какво по-логично и подходящо място за това от таван като нашия, не мислиш ли?
— В онези години не винаги бе лято — каза тя. — Това е просто заради шантавата памет. Помниш всичко добро и забравяш лошото. Не винаги е било лято.
— Образно казано, беше.
— Не, не беше.
— Ето какво искам да кажа — възбудено зашепна той и се наведе напред, за да вижда по-добре картината, която чертаеше на голата стена в трапезарията. — Ако караш внимателно моноцикъла си между годините, ако балансираш много, много внимателно, ако минаваш от година на година, ако прекараш седмица в хиляда деветстотин и девета, ден в хиляда и деветстотната, месец или две седмици някъде другаде, да кажем в хиляда деветстотин и пета или в хиляда осемстотин деветдесет и осма, можеш да си останеш в лятото до края на живота си.
— Моноцикъл ли?
— Нали се сещаш, един от онези високи блестящи велосипеди на едно колело, на които се качват акробатите по водевилите и жонглират. Равновесие, иска се истинско равновесие, за да не паднеш, да държиш ярките предмети все във въздуха, да летят нагоре-надолу, да светят, да проблясват, да искрят, да избухват в ярки цветове, червени, жълти, сини, зелени, бели, златни; всички юнски, юлски и августовски дни във въздуха, около теб, едновременно, почти без да докосват ръцете ти, летят, а ти се усмихваш сред тях. Равновесие, Кора, равновесие.