— Дрън-дрън-дрън — рече тя. И добави: — Дрън.
Изкачи дългата студена стълба към тавана, потръпваше.
Имаше зимни нощи, в които се събуждаше сякаш с порцелан в костите, със студен звън в ушите, с пронизващ нервите скреж, който блясваше сурово като експлозия на студен бял фойерверк и се изсипваше като пламтящ сняг върху притихналата земя дълбоко в подсъзнанието му. Беше му ужасно студено, студено, толкова студено, че бяха необходими множество безкрайни лета с техните зелени факли и бронзови слънца, за да го освободят от зимната му обвивка. Всяка вечер бе огромно безвкусно парче чуплив лед, поставен в леглото снежен човек, изпълнен със сънища като конфети, кристална суматоха. А навън бе вечна зима, безцветното небе — като огромна преса за грозде, мачкаща цвят, чувства и живот от всички с изключение на децата, които летяха със ски и шейни по огледални хълмове, отразяващи смазващия железен щит, надвисващ ниско над града всеки ден и всяка безкрайна нощ.
Господин Финч вдигна капака за тавана. Затова пък — ето, ето. Прахта на лятото се изви около него. Прахта на тавана проблясваше от жегата, останала от другите сезони. Тихо спусна капака след себе си.
На лицето му се появи усмивка.
Таванът бе притихнал като черен облак пред буря. От време на време Кора чуваше мъжа си да мърмори нещо там горе.
В пет следобед господин Финч застана на прага на кухнята — пееше си „Моят остров на златните мечти“, и махна с чисто нова сламена шапка.
— Буу!
— Целия следобед ли проспа? — озъби се жена му. — Четири пъти те виках, но без резултат.
— Да съм спал ли? — Той се позамисли и се разсмя, но бързо прикри устата си с длан. — Е, като че ли да.
Едва сега тя го забеляза по-подробно.
— Господи! Откъде взе това сако?
Носеше червено раирано сако, висока задушаваща бяла яка и панталони с цвят на сладолед. Сламената шапка ухаеше като подхвърлено във въздуха свежо окосено сено.
— Намерих го в един стар сандък.
Тя го подуши.
— Не мирише на нафталин. Изглежда съвсем ново.
— О, не! — побърза да възрази той. Изглеждаше стегнат и явно се чувстваше неудобно, докато жена му мереше с поглед костюма.
— Стига си се правил на палячо — каза тя.
— Не може ли човек да се позабавлява?
— Все това правиш. — Тя затръшна вратата на фурната. — Аз стоях вкъщи и плетях, а ти долу в магазина държеше дамите под ръка и им помагаше да влизат и излизат.
Той отказа да се хване на въдицата.
— Кора. — Загледа се в сламената шапка. — Не би ли било хубаво да се поразходим в неделя, както правехме навремето? Ти да си с копринено чадърче и дълга шумоляща рокля, да седнем на онези метални столове в аптеката и да усетим миризмата й? Защо днешните аптеки не миришат вече така? И да си поръчаме два пъти сарсапарила, а после да се повозим в нашия форд модел десета година до Крайбрежната, да си вземем нещо за хапване и да послушаме духовия оркестър. Какво ще кажеш?
— Вечерята е готова. И махни тази ужасна униформа.
— Ако можеше да си пожелаеш и да поемеш по онези сенчести пътища с дъбове от двете страни, каквито бяха преди на нахлуят колите, щеше ли да го направиш? — настоятелно попита той, гледаше я изпитателно.
— Онези стари пътища бяха прашни. Прибирахме се черни като негри. Между другото — тя вдигна захарницата и я разклати, — сутринта тук имаше четиридесет долара. А сега ги няма! Само не ми казвай, че си поръчал тези дрехи от някое ателие за костюми. Съвсем нови са. Не са излезли от никакъв сандък!
— Аз…
Тя вилня половин час, но той не каза нищо в своя защита. Ноемврийският вятър разтърсваше къщата и докато тя говореше, снегът отново започна да вали от студеното стоманено небе.
— Отговори! — викна тя. — Да не си полудял да харчиш парите ни по този начин? За дрехи, които не можеш да носиш?
— Таванът… — понечи да обясни той.
Тя излезе в дневната.
Снегът заваля бързо, настъпи студена ноемврийска вечер. Тя го чу как бавно се изкачва по стълбата към тавана, в онова прашно хранилище на отминали години, в черното място на костюми и реквизит на Времето, в един свят, напълно различен от този свят долу.
Затвори капака. Включеното фенерче му бе достатъчно като спътник. Да, тук бе цялото Време, събрано като в японско хартиено цвете. При един допир на спомена всичко се развиваше в бистрите води на ума, в пролетен ветрец, в прекрасни цветя, каквито няма в действителността. Което и да е чекмедже на скрина съдържаше лели, братовчеди и баби под хермелиновата мантия на прахта. Да, самото Време бе тук. Усещаш дъха му — изпълнило е атмосферата, а не е просто механичен часовник.