Сега къщата отдолу бе далечна като всеки ден от Миналото. Той притвори очи и огледа притихналия в очакване таван.
Тук, в кристалния полилей, се спотайваха дъги, утрини и обеди, ярки като млади реки, течащи безкрайно назад през Времето. Фенерчето ги улови и съживи, дъгите скочиха и прогониха сенките с цветове като сливи и ягоди, грозде, с цветове като лимонови резенчета и небето, когато облаците са се оттеглили след бурята и разкриват синевата. А прахта бе като горящ тамян, цялото Време гореше и ти оставаше само да се загледаш в пламъците. Наистина бе страхотна Машина на времето този таван — знаеше го, сигурен бе. И ако докоснеш призмите тук, дръжките там, ако дръпнеш пискюлите, подрънкаш с кристала, духнеш прахта, вдигнеш закопчалките на сандъците и задвижиш старите духала като мехове на орган, докато не напълнят очите ти с пепел от безброй стари огньове, ако наистина засвириш на този инструмент, тази топла сложна машина, ако помилваш всички нейни части, нейните ръчки, превключватели и двигатели, тогава, тогава, тогава!
Размаха ръце да дирижира, да води, да тържествува. Музиката звучеше в главата му, в плътно затворената уста, и той засвири на огромната машина, на гръмовно безмълвния орган — бас, тенор, сопрано, тихо, високо — и ето накрая прозвуча акордът, който го разтърси така, че трябваше да затвори очи.
Към девет вечерта тя го чу да я вика.
— Кора!
Жена му се качи горе. Уилям надничаше от отвора на тавана и й се усмихваше. Махна й с шапката.
— Сбогом, Кора!
— Какви ги говориш? — викна тя.
— Премислих всичко през тези три дни и сега ти казвам сбогом.
— Слизай долу, глупако!
— Вчера изтеглих петстотин долара от банката. Мислех си за това. И когато се случи, ами… Кора… — Той протегна ръка към нея. — За последен път те питам, ще дойдеш ли с мен?
— На тавана ли? Спусни стълбата, Уилям Финч. Ще се кача горе и ще те смъкна от това противно място!
— Отивам на Крайбрежната за купа рибена чорба. После ще поръчам на оркестъра да изсвири „Лунен залив“. Хайде, Кора… — Той протегна ръка.
Тя просто зяпаше нежното му питащо лице.
— Сбогом — рече той.
Помаха й. После лицето му изчезна, сламената шапка — също.
— Уилям! — изкрещя тя.
Таванът бе тъмен и безмълвен.
Тя с вик изтича за стол и с пъшкане се качи в плесенясалия мрак. Запали фенерчето.
— Уилям! Уилям!
Тъмното помещение бе празно. Зимният вятър разтърси къщата.
Тогава видя — западният тавански прозорец бе открехнат.
Тръгна опипом към него. Поколеба се, затаи дъх. После бавно го отвори. Стълбата бе подпряна от външната страна и се спускаше до покрива на верандата.
Тя се отдръпна.
Отвън в юлския здрач проблясваха яркозелени ябълки. Някъде далеч се чуваха гърмежи на фишеци. Долетяха гласове и смях. Червени, бели и сини ракети политаха в топлия въздух и постепенно угасваха.
Затръшна прозореца. Виеше й се свят.
— Уилям!
Зимната ноемврийска светлина струеше през отвора на тавана зад нея. Наведе се и видя как снегът с шумолене милва студените прозорци в ноемврийския свят, в който щеше да прекара следващите трийсет години.
Повече не приближи онзи прозорец. Седеше сама в тъмния таван и вдишваше единствената миризма, която сякаш не изчезваше. Бе увиснала във въздуха като доволна въздишка. Пое дъх — дълбоко, дълбоко.
Старото, познато, незабравимо ухание на сарсапарила.