— Купих.
— За колко?
— За четирийсет франка.
— Четири десетачки! — извика Александър. — Ти не си с всичкия си!
— Това прави по десет франка килото.
— Цяла десетачка! По десетачка килото! Ти да не си луд?
— Но това е цяло кило.
— Така де! Десетачка за кило хляб! Ти трябва да си откачил!
— Толкоз струва.
— Толкоз струват ташаците ми! — вдигна към небето косматите си ръце Александър. — Една десетачка. Абе ти даваш ли си сметка! По-добре да не се беше захващал.
— Благодаря.
— Цяла десетачка! — продължаваше Александър. — И то за хляб!
— Мога да го върна, ако искаш.
— Хайде, стига. Вече си го взел.
— Тримата можем да съберем пари и за твоя дял.
— Кюрето му с кюре — продължаваше Александър, наведен над огъня.
В същия момент той изправи глава, за да се усмихне на Пиерсон, и забеляза Майа, опрял глава до стената на лазарета, затворил очи. Още веднъж той си даде сметка колко тъжен изглежда Майа, когато мълчи.
— Я виж! — обърна се Пиерсон към Майа. — Заел си мястото на Дери!
— Да! — тросна се Майа. — Заел съм мястото на Дери!
Внезапно той стана и се премести на обичайното си място, до предното дясно колело на фургона. Александър го проследи с поглед.
— Не обръщай внимание — промърмори той. — Господинът не е на кеф. Скучае, чака да го пленят, представи си!
— Съвсем не! — обади се Майа. — Очарован съм. Откакто чувам да се говори за фрицове, все се питам дали наистина съществуват. Да казват каквото щат, но цяло удоволствие е да се срещнеш с една по-висша раса.
— По-висша са те от ташаците ми — отбелязва Александър.
Майа се усмихна.
— Тия прочути ташаци! Откакто слушам да говориш за тях…
— Да — добави Пиерсон, — човек се пита…
— Я кажи, не знаеш ли някой виц за кюрета!
Пиерсон се усмихна, сведе дългите си мигли и не каза нищо.
— Е — обърна се Александър към него, — кажи поне какво разузна?
— Като се върне и Дери.
— Защо? Разказвай, дявол да го вземе, разказвай! Няма да го чакам сто години тоя Дери.
— Като се върне и Дери.
Александър сви рамене, попривдигна панталона си и продължи да бърка говеждото. Това беше френска консерва. Беше доволен, че успя да набави френски консерви. Английските не се припържваха така добре. Много тлъстина и малко месо. При варенето то намалява наполовина. Френската консерва придобива хубав цвят, като я препечеш. Ето, вече е готово, а Дери го няма.
Той се появи тъкмо навреме. Бързаше много, защото бе закъснял, и дебелият му корем се подрусваше на всяка крачка. Държеше главата си изправена назад. Тлъстината бе обхванала дотолкова лицето му, че брадата му се бе заличила и шията започваше някак си направо от бузите. Той стисна ръка на всички поред и седна на обичайното си място до Пиерсон, опрял гръб до зида на лазарета. Обходи с поглед наоколо, без да продума. Очите му се губеха зад дебелите стъкла на очилата. Навремени проблясваха за миг, студени и внимателни, сякаш бяха дебнали някого дотогава. Сетне очилата му почваха отново да блещукат и очите изчезваха.
— Подавайте си канчетата!
— Александър — обади се Пиерсон, — ти си нашата майка.
— Може да се майтапите, колкото щете — отвърна Александър. — Но ви питам как щяхте да се оправяте без мене? Особено Дери и Майа. Тия двамата щяха да живеят направо като свине!
Той стана да загаси огъня.
— Не говоря за Пиерсон. Виж, той е друго нещо. Той би се оправил. Ще надуши веднага къде има кльопачка, и то кльопачка с кюре. А кльопачка, където има вече едно кюре, положително няма да е лоша.
Докато говореше, той тъпчеше въглените с огромните си подметки. После седна и стисна канчето между яките си колене. Лицето му беше потъмняло, но кожата под космите на ръцете бе още бяла. Слънцето не успяваше никога да пробие тая гъста четина.
Майа го гледаше и се усмихваше.
— Нямаш представа с тази брада колко различна ти става мутрата. С тая коса, къдрава като косми на задник, си цял асирийски владетел. Само дето нямаш бисери в брадата.
Александър сви рамене.
— Ако имах бисери, нямаше да ги напъхам в брадата си.
— Аз пък — каза Пиерсон — намирам, че той прилича по-скоро на свети Йоан Кръстител точно след обезглавяването.
— Защо след обезглавяването?
— Ами защото такава глава стига за всичко. Няма нужда от тяло!
И четиримата се засмяха. Бяха щастливи, че са заедно и четиримата в такъв слънчев ден.
Отстрани, до Александър, на една дъска стояха канчетата на момчетата. Той ги напълни с вино от баката, после им ги подаде поред. Собственото си канче подаде на Майа, изчака да си го изпие, а после сипа и на себе си.