Пиерсон го погледна.
— Слушай, за четиримата едновременно е невъзможно. Сам човек ще се оправи много по-добре. Ако един от нас има някакъв шанс да замине, нека опита.
— Дявол да го вземе! Забравяш, че цялата война изкарахме заедно.
— И значи — продължи Пиерсон — трябва и четиримата да бъдем пленници? Какво ще кажете за това, момчета? Дери? Ей, Дери?
— Прието — смутолеви Дери.
— А ти, Майа?
— Прието.
— А ти, Александър?
— О, аз… — започна Александър.
Беше седнал отново. Държеше бутилката с уиски изправена между коленете си и я галеше с ръка.
— Правете каквото знаете — каза той тъжно.
После напълни отново канчето си и го подаде на Майа.
— Хайде, глупчо — подкани го той, — пий! Пий! Докато имаш още уста, за да пиеш.
— Благодаря, идиотчето ми — отвърна Майа.
Той погледна Александър и за миг в очите му се появи нежно пламъче.
— Аз не съм луд — каза Александър. — Не рискувам напразно кожата си.
Той огледа другарите си. Ето ги тук, седнали и тримата. Всеки на обичайното си място. Майа до него, Пиерсон отсреща, до зида на лазарета, и Дери до Пиерсон. А той, Александър, прав и им сервира. Отново всичко беше наред. А Пиерсон разправя да се разделели!
Изведнъж Александър се сети за отстъплението. Сети се с безкрайно отвращение. Беше ужасно. Не толкова защото беше опасно или защото те бяха битите. За него, Александър, най-ужасното бе неразборията. Проточилите се като черва части по пътищата, тълпата бежанци — тези жени и деца, покатерени по каруците… Ами пожарите, автомобилните гробища на всеки кръстопът. А къщите? О, господи! Къщите — изтърбушени, обезобразени, с увиснали по фасадите прозорци, а вътре — издънени мебели, изпочупени съдини, бельо сред мазилката! Александър никога не бе допускал, че е възможна такава непоправима, такава невероятна бъркотия. Но сега вече всичко беше по-добре. Много по-добре. Откакто пристигнаха в лазарета, всичко вървеше дори съвсем добре. Александър се сети за провизиите в сандъка за медикаменти и пресметна, че ако пестят, можеха да изкарат още осем дни. Дори десет дни, ако са наистина пестеливи. Но тия мръсници, фрицовете, току-виж довтасали и по-рано. Изобщо човек не можеше да бъде спокоен. Все да не се настаниш като хората.
— Милиони! — извика Дери.
Тримата приятели обърнаха погледи към него, после се погледнаха един друг. Дери не забелязваше никого. Тялото му беше вдървено, а очите втренчени право напред.
— Ох, дявол да го вземе! — изпъшка той пак. — Милиони! Милиони!
Зад очилата очите му бяха съсредоточени и студени, той гледаше право пред себе си така напрегнато, че Александър, който беше срещу него, се обърна. Но зад него нямаше нищо друго освен алеята на лазарета, дърветата и войници, които минаваха.
— Къде са тия милиони? — попита Александър.
Така беше зинал от смайване, че Майа го напуши смях. Пиерсон обърна глава и погледна Дери отново. Дери не забелязваше никого и гледаше право пред себе си. В очите му имаше нещо втренчено и безлично, като в очите на риба, гледани през стъклото на аквариум.
— Е? — обади се Александър.
— Хайде — подкани го и Майа, — изплюй камъчето.
Дери гледаше право пред себе си. Майа се усмихна на Пиерсон.
— Я го тупни по шкембака. Ще се събуди.
— Ей, Дери! — потупа го Пиерсон по ръката.
— Залепи му два шамара.
— Но какво му е! — учуди се Александър.
Пиерсон разтърси Дери за ръката. Дери подскочи и се огледа. Очите му отново бяха потънали зад очилата.
— Но какво му е! — повтори Александър. — Дали не е от уискито?
— Не може да бъде. Пийна само две глътки.
— Ей, вие — обади се Дери, — кога ще спрете да говорите за мен като за някой, който не е тук?
— Най-после! — възкликна Майа. — Тук ли си вече.
— И какво като съм тук!
— Нищо, казвам само.
Александър се разсмя.
— Във всеки случай преди малко те нямаше.
— Какво? Казах ли нещо?
— Говореше за някакви милиони.
— О! — отвърна Дери живо. — И какво казах?
— Каза: „Милиони! Ох, дявол да го вземе! Милиони!“
— Аз да съм казал това?!
Очите му вече съвсем не се виждаха зад очилата.
— Та? — каза Александър. — Какво означават тези милиони?
Тялото на Дери беше сякаш купчина мека, неподвижна маса.
— Не знам — смутолеви той, — нищо не означават, бълнувал съм.
— Я не ни прави на глупаци! — обади се Майа. — Когато тип като тебе вземе да бълнува, това все означава нещо.
— Какво искаш да кажеш с това „тип като мене“?
— Не се сърди, моля те.
— Е — подхвана Александър, — и какви са тия милиони? Къде са? Милиони! Откъде ги вадиш тия милиони? Оттука ли?