— Да, от тази сутрин. Някое лейтенантче, което изстрелва последните си снаряди. Трябва да е смахнато това лейтенантче.
— Идиот! — добави Александър. — А в това време фрицовете стрелят по нас.
— Фрицовете — уточни Пиерсон — пристрелват целта. Но и като пристрелка не е лошо.
— Така ли мислиш? Поляната е на 500 метра.
Главата на Пиерсон беше съвсем близо до главата на Майа. Никога Майа не бе го виждал така отблизо. Точно в този момент Пиерсон се усмихна. Усмихна се както обикновено, свеждайки очи, и за кой ли път Майа забеляза, че усмивката му придава вид на мадона. Не само заради дългите мигли и розовите му бузи, а заради изражението, което той добиваше, щом спуснеше клепачи. Приличаше на човек, който потъва в някакви свои, дълбоко интимни мисли.
— За артилерията — засмя се Пиерсон. — 500 метра от целта не е толкова лошо.
— Можеш да му се довериш — каза Александър. — По въпроса за оръжията абатът знае нещичко.
Той се претърколи на лакът, като внимаваше ризата му да бъде колкото е възможно по-далече от земята. Продължаваше да се пита дали Пиерсон се молеше, когато го заговори преди малко.
— Свършиха ли?
— Не знам.
— Е, хайде, стига! — каза Дери ядосано. — Няма да лежа целия следобед. Имам си и друга работа. Бързам.
Той се надигна с тромавата пъргавина на шишкавите.
— Къде отиваш?
— За вода.
— Да не си полудял? — извика Александър.
Той също стана, но Дери бе откачил една бака от вратата на фургона и вече се отдалечаваше с едри крачки.
— Дери! — извика му Александър. — Не ставай глупак, чуваш ли?
Но Дери не се и обърна.
— Отгоре на всичко — добави Александър — взел е баката, дето тече!
Той залегна на земята. Този път едва бяха чули свистенето. Кратко, като в края на полета, свистене, което почти се бе сляло с експлозията. После отново ги обгърна дим.
— Не падна далече — обади се Пиерсон.
Закашляха се.
— Падна до кладенеца.
— Мислиш ли?
— Виж пушека.
— Да — съгласи се Пиерсон, — по-гъст е откъм тази страна.
Александър стана.
— Дявол да го вземе! Дано Дери…
Но в тоя момент той изскочи пред тях, развеселен, с празни ръце. Той така се смееше, че бузите и шията му се тресяха като желе.
— Ох, момчета! — изпъшка той. — Какво ми се случи!
Той спря, за да се изкашля.
— 77-милиметров, момчета!
Коремът му също се затресе.
— Падна толкова близо, че ме събори на земята…
Спря, задушавайки се от смеха. Шията му изведнъж се наду като на пуяк, стана виолетова, сетне спадна, съпроводена от серия пресипнали, къркорещи звуци.
— Вдигам се аз… Нищо счупено! Нищо! Даже косъм не е паднал от мене.
Вече се кикотеше. Непристойни звуци излизаха от гърлото му, все едно балон, на който си изпуснал въздуха.
— Но, скъпи приятели! Няма я баката! Никъде я няма! Търся я навсякъде!… Гледам под колите!… Гледам дори по дърветата!…
Той не спираше да се смее. Коремът му танцуваше, раменете подскачаха на тласъци, бузите и шията му се подрусваха и през цялото време в най-горната част на главата, зад очилата, блещукаха очите му, студени и втренчени, като че ли оживлението на това огромно тяло с нищо не ги бе засегнало.
— Дяволите я взели! Няма я баката! Никаква следа от баката…
Майа обърна глава. Винаги се чувствуваше неловко от смеха на Дери.
— Веднага си помислих, че Александър ще има да…
Застанали в кръг около него, тримата приятели го гледаха. Александър пристъпи напред.
— Ръката ти, Дери!
— Какво ръката ми? — продължаваше да се смее Дери.
Тримата го гледаха и Дери машинално проследи посоката на погледите им. Тутакси смехът му секна. Кръвта се оттегли от бузите и шията. Той залитна и Александър едва успя да го задържи за раменете.
— Уиски! — извика Александър. — Бързо уиски!
Дери беше побледнял. Горната му устна трепереше. Гледаше ръката си. Тя беше почервеняла, а кръвта, която се оцеждаше, образуваше кафява локвичка в краката му.
— Ръката ми! Ръката ми!
— Няма нищо — успокои го Александър.
Накара го да пийне.
— Ръката ми — повтори Дери.
Александър го държеше внимателно за китката и изливаше отгоре остатъка от канчето. Продължаваше да тече кръв. Дери гледаше ръката си и кръвта, която образуваше кафява локвичка в прахоляка до краката му.
— Ръката ми!
— Стой прав — нареди Александър, — ще ме смажеш с килограмите си.
— Ръката ми…
— Вече го каза.
— Можеш ли да я движиш? — попита Пиерсон.
Дери поклати глава, без да отговори. Горната му устна висеше и му придаваше вид на дете, което ще се разплаче. Дебелите му крака не спираха да треперят.
— Не изглежда да е нещо сериозно — каза Пиерсон. — Можеш ли да я движиш?