— О! — успя само да каже Александър.
— Ще се опитам да се кача на някой кораб.
— О!
Майа беше очаквал избухване, но не последва нищо друго освен това „О!“ и мълчание.
— Щом ми го казваш, значи добре си размислил.
— Да.
— Добре. Ще ти помогна за багажа.
— Благодаря. Не вземам багаж. Само цигарите си.
И сега не последва избухване. Само поклащане на глава и усмивка.
— Ще кажеш на другите. Не искам да се сбогувам.
— Пиерсон няма да е доволен.
— Толкова по-зле.
— Добре! Ще му кажа.
Александър добави с лека усмивка:
— И аз да науча една новина преди него.
— Е, хайде довиждане, приятелю.
— Веднага ли тръгваш?
— Да.
— Няма ли да се отбиеш до фургона за цигарите?
— Вече са у мен. Взех ги преди малко.
— Кога „преди малко“?
— Преди да ранят Дери.
— Мога ли да зная кога се реши да тръгнеш?
— Когато Дери говореше за милионите си.
— Тоя пък с неговите милиони!…
— Той поне вярва в нещо.
— Ти откачаш — каза Александър, но не особено убедително, по-скоро защото знаеше, че това е очакваният отговор.
— Да, глупачето ми.
Но и това, и това звучеше фалшиво. Фалшиво до пръсване.
Повървяха малко мълчаливо.
— Е хайде довиждане, приятелю.
— Довиждане, Александър, и успех!
— Остави ме ти мене! — отвърна Александър.
Той вдигна десния си показалец към устните, захапа нокът и погледна Майа, който се отдалечаваше.
Събота следобед
Отдясно, между две разрушени къщи, Майа забеляза някакъв умрял кон в един двор. Той лежеше, навирил крака, с подут корем. На няколко метра от него стояха неподвижни други два коня. Единият от тях беше ранен в плешката. Другият бе застанал съвсем близо до него, така че хълбоците им се допираха, и от време на време го близваше по раната. Изведнъж раненият кон изправи глава, сякаш се канеше да изцвили. Той полуотвори морда, но от нея не излезе никакъв звук. Тогава разтърси глава и Майа видя тъжните му, кротки очи да се спират за миг на него. Раненият кон отново вдигна глава, после отстъпи една крачка, постави морда върху шията на другаря си и затвори очи. Няколко секунди остана така, в поза на неизразима умора и нежност. Задните му крака не спираха да треперят.
Майа се отклони от пътя, прекоси железопътната линия и тръгна наляво. Там би трябвало да бъде главната улица Бре Дюн, тази, която водеше към морето. По нея се стичаше безкраен поток от мъже в униформи каки — англичани и французи. Бяха без оръжие, но носеха на гръб или на рамо всичкото си имущество. Те бяха запълнили тротоарите и цялото платно. Малките групички, които слизаха по улицата в обратна посока, предизвикваха блъсканица, внезапни задръствания, след което потокът отново бавно потегляше. Мъжете бяха мръсни, покрити с прах, с хлътнали от умора лица, по които потта бе оставила широки ивици. Напредваха много бавно, като внезапно спираха и мъчително потегляха. При всяко спиране мъжете грубо се блъскаха един в друг. Чуваха се псувни, разправии, които изведнъж стихваха. Небето над главите им напомняше за морски бани, за отпуска и за безгрижието на хубавите летни следобеди.
Тълпата потегли отново и Майа видя до себе си един нисичък майор пехотинец. Беше без кепе, слънцето блестеше върху белите му коси. Имаше загоряло лице, къси мустачки и два реда отличия на гърдите, но толкова избледнели, че цветовете им вече не се различаваха много добре.
Спряха. Хората затъпкаха на място, после изведнъж тълпата се задвижи напред и отново спря. Майа се блъсна в каската на един мъж, спрял пред него. Отдясно той чу рязък глас:
— Защо не внимавате?
Беше дребничкият майор с побелелите коси. Бе се обърнал и говореше на един едър артилерист, нарамил две войнишки торби, натъпкани до пръсване.
— Я върви по дяволите! — отвърна провлачено артилеристът.
Дребничкият майор се изчерви.
— Осмелявате се да говорите така на един офицер?
Гласът му трепереше.
— Офицер си ти на ташаците ми — отвърна артилеристът.
Чу се смях, после хихикане. Нисичкият майор отвори уста да отговори. Хихиканията се засилиха. Майорът се обърна, наведе глава и продължи да върви.
Отново спряха. И отново Майа се блъсна в мъжа, който вървеше пред него. Мъжът се обърна и за голямо учудване на Майа му се усмихна.
— По-лошо е от метрото, а?
— Ти да не си от Париж?
Мъжът се засмя.
— Не, от Безие съм, но все пак съм виждал метро.
Отново тръгнаха.
— Разликата — обърна леко глава към Майа мъжът — е там, че в метрото няма опасност някоя бомба да ти падне на тиквата.
— Наистина не мога да разбера защо бомбардират корабите, а не нас.