— О, аз нямам нищо против — каза мъжът.
Той вдигна глава.
— Даваш ли си сметка за поразията, която две-три от тия фъшкии, щуките, биха направили при цялата тази навалица.
— Може би и това ще стане.
Сега се движеха малко по-бързо. Между мъжете имаше мъничко разстояние. Майа задмина дребния майор с побелелите коси и минавайки покрай него, го погледна. Той вървеше с наведена глава и Майа видя по обгорялото му лице да се стичат сълзи.
Майа измина още няколко метра и тълпата изведнъж се сгъсти. Той вървеше със свити лакти, издал напред ръце. Настана внезапно суматоха и Майа връхлетя върху човека, който се намираше от дясната му страна.
— Извинете — обърна се той към него.
Човекът бе затворил очи, като да спеше. Беше на около шейсет години. Имаше слабо, осеяно с бели косми лице. Беше надянал някаква необичайна униформа с цвят на зелена ябълка и тъмни метални копчета. Носеше плосък, опънат каскет, украсен с две позлатени букви отпред. Куртката му бе прекалено дълга, а панталонът му се бе свлякъл върху обувките. Той вървеше със затворени очи, сякаш спеше.
Майа потърси с поглед човека от Безие, но не можа да го открие. Извади цигара от джоба си и я запали. В този момент усети, че някой го гледа отдясно. Обърна глава. Беше човекът в униформата с цвят на зелена ябълка. Бе отворил широко очи и гледаше Майа с притесняваща настойчивост. Очите му бяха черни и блестящи.
— Не спя — каза той със заядлив глас.
— Така ли? — учуди се Майа.
— Така — отвърна човекът свадливо. — Все едно ми е впрочем. Не спя никога.
Куртката му беше толкова дълга, че китките му се губеха в ръкавите й.
— Да — повтори той натъртено, — не спя никога.
Той нави ръкава си, зарови с ръка в джоба си и извади оттам парче вестник, което разгъна. В него имаше няколко щипки тютюн. Извади от един друг джоб лула и както си вървеше, почна да я пълни. Имаше нещо тържествено в движенията му.
— Да, господине — повтори той още веднъж, — не спя никога.
Пак ги заблъскаха и той се облегна върху Майа, който му помогна да се изправи.
— Какво работите като цивилен? — попита мъжът, щом успя да се задържи на крака.
— Нищо особено.
— Това не е професия — отбеляза човекът с пренебрежение.
После добави доверително:
— Аз пък съм военен в цивилния живот.
Той направи пауза и тържествено заяви:
— Надзирател съм.
— И какво по-точно надзиравате? — попита Майа.
Мъжът се наведе напред и го погледна лукаво:
— Луди.
Той почука няколко пъти с показалец по челото си.
— Разбирате ли?
— Разбирам — отвърна Майа с усмивка.
„Колко ли такива — помисли Майа — има по пътищата?“
— Е, и за какво сте дошли тук? — добави той.
Мъжът го погледна така, сякаш се съмняваше дали всичко му е наред в главата.
— Да се кача на някой кораб, разбира се! Какво си мислите?
Майа избухна в смях.
— Защо се смеете? — кипна изведнъж мъжът.
Тъкмо Майа обърна глава, за да отговори, отново започна блъсканица и когато застана здраво на крака, човекът в униформата с цвят на зелена ябълка не беше вече до него.
— Пак се срещнахме! — чу той един глас до ухото си.
Беше мъжът от Безие. Преливаше от добро настроение.
— Я ми кажи — добави той — ти също ли вярваш това за корабите? Чуй какво ще ти кажа. Корабите са всъщност един кораб.
Стигнаха до някакво кръстовище. Един английски офицер беше застанал там, така несъразмерно висок, че стърчеше с цяла глава над тълпата. Той жестикулираше широко с ръце и викаше неуморимо първо на английски, после на френски:
— Англичаните надясно! Французите наляво!
Заповедта му оставаше без ефект.
— Още сме във Франция, дявол да го вземе! — извика човекът от Безие. — Няма някакъв англичанин да ми нарежда накъде да вървя, я!
— Ще отида да поговоря с него — каза Майа.
— Англичаните надясно! Французите наляво!
— Млъкни! — изкрещя човекът от Безие.
Майа се приближи. Английският офицер не беше чак толкова висок. Покатерил се бе на един от онези дървени подиуми, които използват английските полицаи, за да регулират движението. Майа вдигна глава към него.
— Знаете ли — попита той на английски — дали товарят французи тук?
Офицерът сведе очи към него, но след секунда ги вдигна.
— Англичаните надясно! Французите наляво!
Беше вдигнал поглед така бързо, че Майа се питаше дали изобщо го е видял.
— Питам ви — повтори той — дали товарят французи тук?
Англичанинът отново сведе очи и на Майа се стори, че погледът му минава през него, сякаш тялото му е прозрачно.
— Англичаните надясно! Французите наляво!
— Питам ви нещо — подхвана пак Майа. — Бихте ли били така любезен да ми отговорите?