Той говореше, едва-едва отваряйки устни, подбирайки думите си изискано, като някоя дама от благотворително дружество.
Лейтенантът се замисли за секунда.
— Невъзможно. Как ще измина на заден ход целия този път?
— И освен това — добави той, внезапно ядосан — нямам нужда от съветите ви. Стига толкова! Нося бързо писмо за генерала, заповядвам ви да се върнете!
Вирел не помръдна.
— Не разбрахте ли? — изкрещя лейтенантът. — Връщайте се!
— Господин лейтенант — заобяснява Вирел, — капитан Клари ми заповяда да откарам това цивилно лице в кметството и аз го карам.
— Не ме интересува капитан Клари! Връщайте се!
— Може — отвърна Вирел със същия сладникаво-изискан тон, — но аз имам заповед да откарам това цивилно лице в кметството и го карам.
— Цивилно лице? Какво цивилно лице? Къде е това ваше цивилно лице?
— Тук — посочи Вирел към мъртвата.
— По дяволите! — развика се лейтенантът. — Вие подигравате ли се с мен? Ще се върнете или не?
— Аз изпълнявам заповед на капитан Клари. Не мога да получавам заповеди от никой друг.
— По дяволите! — извика отново лейтенантът.
Беше толкова разярен, че заекваше.
— Значи не може да получавате заповеди от никой друг? Ще ви кажа аз на вас! Не може да ви заповядва един офицер, така ли? Или може би не знаете какво е това офицер! А двете ми нашивки! По дяволите, и тях ли не виждате?
— Не ви ли е срам — каза Вирел — да ругаете така пред мъртвец?
Дребният лейтенант направи неочаквано движение — извади пистолета си от кобура и го насочи към Вирел. Беше до такава степен извън себе си, че пистолетът играеше в ръката му.
— Заповядвам ви да се върнете! — изрече той глухо.
Вирел пребледня, но не помръдна. „Работата отива на зле — помисли си Майа, — и то по моя вина. Ако не бях аз, Вирел вече да се е подчинил. Тоя хлапак ще го пречука като нищо. Примерът, дисциплината — на двайсет години, тръгнал да спасява Франция…“
Вирел и дребничкият лейтенант се гледаха втренчено, без да мърдат, сякаш хипнотизирани от онова, което щеше да стане.
Майа извика:
— Стойте!
Двамата мъже трепнаха и се обърнаха към него, ядосани и недоволни, като че ли той беше развалил някакъв таен сговор помежду им.
— Стойте!
Сега и двамата го гледаха и Майа не знаеше какво да каже. Видът на Вирел беше мрачен и омърлушен.
— Стойте — каза Майа, — има май изход. Виждате ли малкия аустин, ще го преместим на средата на улицата, ще избутаме количката на железопътната линия, после ще върнем аустина на мястото му и вашето рено ще може да мине.
Настана мълчание. Дребничкият лейтенант прибра пистолета си.
— Както кажеш — кимна Вирел унило.
Не поглеждаше лейтенантчето. Без да чака някой да му помогне, той хвана аустина за бронята, повдигна предните колела и завъртя автомобилчето като перце.
— Готово!
— По насипа няма да е същото — обърна се той към Майа. — Ще трябва да буташ отзад.
Продължаваше да не поглежда към дребничкия лейтенант.
— Както кажеш.
Обърнат с лице към насипа, Вирел се впрегна в дръжките и задърпа. Дърпаше силно, но насипът беше стръмен и ронлив и количката спря по средата.
— Бутай, дявол да го вземе, бутай! — извика Вирел.
Майа буташе яростно, но не беше застанал добре. Количката се бе изправила почти вертикално и Майа трябваше сам да изтласка цялата тежест. Изведнъж той изруга. Умрялата се плъзгаше по количката и неудържимо се свличаше отгоре му. Едва успя да я улови за бедрата и да я задържи върху дъските.
— Какво става с тебе? — изви глава към него Вирел.
— Мъртвата се свлича отгоре ми.
— Сигурно й се харесваш!
Той се разсмя.
— Задръжте я! — извика лейтенантът. — Идвам.
Той наистина идваше заедно с шофьора на реното. Сега вече и четиримата пъшкаха около умрялата. Но усилията им не бяха съгласувани. Като дърпаше, Вирел още повече забиваше колелата, които другите двама се опитваха да освободят. Майа усещаше как свитите му пръсти потъват в меката плът.
Накрая Вирел пусна дръжките, подхвана количката отдолу и почна да я повдига като другите двама. Колелата се измъкнаха от земята. Още две крачки и количката, носена направо на ръце, беше поставена на линията. Четиримата спряха едновременно да си поемат дъх. Бяха плувнали в пот.
— По-тежко е, отколкото изглежда — каза шофьорът.
— Така е — съгласи се Вирел.
Лейтенантът го погледна приятелски.
— Тежичко беше.
— Да — каза Майа, — трябваше да се понапънем.
— Не е от момичето — подхвана Вирел. — Момичето, нищо че е набито, аз него с една ръка ще го вдигна. Тя количката тежи. Цялата е в железария, тази количка. Дори празна се бута трудно.