— Боя се, че не мога. Тук товарят само англичани.
„Най-после — помисли Майа, — най-после някакъв отговор! И за да го получа, ми трябваше повече от четвърт час разговор. Четвърт час разговор и един цитат от Шекспир.“
— Довиждане — каза той.
И се завъртя на токовете си. Не беше направил и две крачки, когато чу да го викат.
— Мистър Майа! Мистър Майа!
Той се обърна, после се върна обратно.
— Слушайте — каза Гейбът, — мога да направя нещо за вас. — Мисля — продължи той, — че мога да направя нещо за вас. Идете в службата по товаренето и потърсете капитан Фийри. Предполагам, че той ще може да ви помогне.
— Службата по товаренето ли?
— Ще вървите направо, докато стигнете плажа, после завивате наляво и на около 60 ярда ще видите една розова вила.
— Казвате капитан…?
— Фийри, Джералд Фийри. Лесно ще го познаете, това е най-ниският офицер в батальона.
— Наистина ли е толкова нисък?
— О, не — отвърна Гейбът, — дори съвсем не е нисък, но офицерите от неговия батальон са всичките много високи.
Майа се засмя. Гейбът го погледна изненадано, после и той се разсмя. Смееше се както преди малко, пухтейки и кикотейки се като ученик.
— Well10 — възвърна си той изведнъж достойнството, — висок е почти колкото вас и има мустачки като четка за зъби.
— Довиждане.
— Довиждане, мистър Майа.
Майа потъна отново в тълпата. Зад себе си чуваше неуморимия Гейбът:
— Англичаните надясно! Французите наляво!
Обърна се. Гейбът размахваше широко ръце. С наивните си очи и момичешката си руменина той приличаше на изправен пред вратите на рая ангел, който въвежда ред сред умрелите и посочва избраните. „А избраните — помисли Майа — са все англичани днес.“
Беше очаквал да види малко пристанище, кейове или поне насип, който да служи за пристан, закотвени големи кораби и хора, които се качват в тях по мостчета. Видя огромен плаж, който се простираше надясно и наляво, докъдето поглед стига. Плаж на морски курорт, разположен под кокетни вили, които невисока стена защищаваше при буря. Корабите бяха всъщност невероятно малки, стари съдове. От лявата страна на един дори се виждаше старовремската му двигателна система от колело и лопатки. Два малки миноносеца кръстосваха наблизо.
На плажа чакаха англичаните, прави, в дълги успоредни колони. По-далече, отляво, извън района на товаренето, бяха французите, струпани в компактни групи. Англичаните надясно, французите наляво! По какво чудо заповедта, която крещеше Гейбът, така безрезултатна на кръстовището, тук бе станала действителност?
Морето блестеше на слънцето спокойно като езеро. Три-четири зелени лодчици сновяха бавно между плажа и корабите. Те с труд качваха наведнъж по половин дузина войници. Майа ги гледаше с изумление. Как при това темпо се надяваха да натоварят цяла армия?
Познато бръмчене го накара да вдигне глава. Три по три пристигаха щуките. Летяха много високо и както му се стори, започнаха да описват широки кръгове точно над него. Един от миноносците, който стоеше близо до брега, внезапно потегли и на зигзаг се насочи навътре в морето, оставяйки зад себе си дълбока бразда. Миг след това загърмя зенитната артилерия.
Тя стреляше отвсякъде — от миноносците, от корабите, от плажа, от покривите на къщите. Канонадата беше оглушителна. Синьото небе се изпъстри за кратко време с множество бели облачета, които цъфваха като че ли на сантиметри зад ескадрилите, следваха ги по петите, после едно по едно се стопяваха. Изведнъж неистово „ура“ гръмна от плажа. Бяха се появили канадски изтребители. Любопитното бе, че те изскочиха откъм сушата, сякаш базите им бяха на изток. Тутакси ятото щуки се разстла, разгъна се красиво като венче на гигантско цвете, после се разцепи на две. Една част се изтегли по посока на изтребителите. Другата сякаш се сви, стесни се и пикира право към морето.
За миг настана тишина. Зенитките от плажа бяха замлъкнали. Само в далечината се чуваха автоматичните оръдия на миноносците. Майа вдигна очи. Но ги затвори веднага. Слънцето бе ослепително. Впрочем въздушната гоненица продължаваше толкова високо, че самолетите едва се виждаха. Дори боят да продължаваше там горе, към слънцето, той не се чуваше.
Изведнъж Майа усети, че някой го стиска силно за ръката.
— Не уцели! — чу се един глас съвсем близо до него. — Не уцели!
Беше нисък пехотинец, костелив и хилав. Трепереше от възбуда и гледаше ококорен морето.
— Не уцели! — повтори той. — Не уцели и това е!
При всяка сричка, която произнасяше, адамовата ябълка подскачаше по тъничката му шия. Майа освободи ръката си и погледна морето.