„Не — каза си Майа, — не коли липсват сега, а пътища.“
Ботушите на Майа — съвсем нов чифт, намерен при отстъплението, потъваха в ситния пясък на дюните. Имаше толкова хора навсякъде, че понякога трябваше да прескача телата им, сякаш се намираше на някой моден плаж. Всичко това изглеждаше абсурдно — тези мъже в груб плат каки, мръсни и небръснати, на които дюните, морето, сияещото небе над тях придаваха вид на курортисти. На една височина отдясно Майа забеляза група мъже, които се шляеха с ръце в джобовете и гледаха небето. Те следяха маневрите на бомбардировачите и канадските изтребители и като на стадион шумно ги окуражаваха, щом стигнеше до тях пукотевицата на бреговите картечници.
Майа мина край група от десетина войници, които ядяха, насядали в кръг на пясъка. Сред тях се мъдреше пълна с вино бака, от която те загребваха поред с канче. Един от мъжете, когото Майа бе закачил, минавайки, се обърна и както си ядеше, го наруга. „Заради ботушите е“ — си каза Майа и се усмихна. Той погледна през рамо. Човекът, който го наруга, беше рус, с широки рамене, симпатичен на вид. Имаше белег под долната устна. „Още една физиономия — мина през ума на Майа, — която няма да видя никога повече.“ На война е така. Постоянно срещаш хора, дето няма никога да видиш отново, никога. Това е то войната. Лица, имена, които дефилират пред теб непрекъснато и потъват някъде в мрака. Понякога само едно лице. Друг път целият човек. Случвало му се бе да поговори минута-две с такива мъже, да научи имената им, какво са работили по-рано, щастливи ли са били с жените си. Но всичко свършваше в края на краищата по един и същ начин. Всички изчезваха после. Повече не ги срещаше.
И все пак понякога се сещаше за тях. Имаше дори такива, които, зърнал само за миг, оставаха невероятно ясни и живи в паметта му. Край Арк например, в най-големия зор на отстъплението, той седеше в един камион и някакъв артилерист пресече залятата от слънце улица. Беше висок, як, държеше парче хляб в едната си ръка и консерва в другата и бе пресякъл залятата от слънце улица, широко усмихнат, с все консервата в ръка. А преди петнайсетина дни, в Армантиер, точно в деня, когато ги бомбардираха, един английски военен полицай бе заговорил Майа на улицата. Около тях падаха бомби, а полицаят го питаше за адреса на някой бардак. Лицето му беше розовичко, със сини очи. Майа се засмя: „You want a Mademoiselle from Armentière, don’t you?“3, а полицаят също се бе засмял, но се чувствуваше, че е загрижен и неспокоен. Имаше стотици други лица, които Майа бе мярнал само. Имаше лица, които се бяха запечатали в него веднъж завинаги. Спомняше си и за други и всеки път знаеше, че повече не ще ги види.
Той се спъна в едно английско противотанково оръдие, заровено в пясъка. Дюните бяха осеяни с тях. Разпознаваха се отдалече по невероятно дългата им цев, която се разширяваше накрая като тромбон. Това им придаваше смешен, архаичен вид. Майа отново се сети за военния полицай от Армантиер, за сериозното изражение, с което го бе попитал за адреса на някой бардак. Около тях падаха бомби. Всички отстъпваха, а на полицая изведнъж страшно му се бе дощяло да се люби. „Някакъв отвеян тип“ — си каза Майа полугласно и почна сам да се смее. Макар че в края на краищата може би нямаше нищо смешно. Пред погледа му ясно се очерта сериозният и неспокоен полицай, като моментално фото, запечатано някъде в паметта му. Няколко секунди разговор. И край. „Това е то войната“ — помисли Майа отново. В мирно време всяко нещо си е на мястото. Срещаш все същите хора, виждаш се с тях, загубват се от погледа ти, срещаш ги отново. Съвсем закономерно, като в класическа трагедия, се завързват и угасват познанства. А на война всичко е объркано, нелогично, без продължение, без връзка.
В Зюидкот, зад лазарета, под дърветата, беше настанен лагерът, както го наричаха приятелите му. Гъмжило от войници без оръжие, без командири, надошли от всички части. Приближавайки, Майа забеляза слаб пушек между дърветата.
— Здрасти!
— Здрасти, копеле! — отвърна Александър.
Беше с брада, веселяк по природа. Сега сновеше около огъня, стъкнат на няколко крачки от фургона. Ръкавите на ризата му бяха запретнати и Майа отново се учуди на едрите му лапи.
— Къде са другите?
Майа седна на обичайното си място, опрял гръб на предното дясно колело на фургона. Той запали цигара.
— Пиерсон беше тук преди малко, четеше си молитвеника. Току-що запраши нанякъде. Каза, че ще се опита да намери хляб.