Когато излязоха от мазето, Майа погледна часовника си, установи, че вече е обед и че приятелите му щяха да се безпокоят за него. Накани се да се сбогува с Жан, после се сети, че подът на стаята е още в кръв и че не биваше да остави Жан да го чисти сама. Поиска й парцал и леген и изправени във вестибюла, те се поскараха мъничко, защото тя настояваше сама да се заеме с това. Накрая отстъпи, отиде в кухнята и след малко се върна оттам, носейки нещата, които Майа бе поискал. Той се изкачи по стълбите пръв.
Коленичил на мястото, където беше паднал гигантът, той започна да обира кръвта с парцала. Когато парцалът се напоеше съвсем, изстискваше го над легена. Ръцете му веднага почервеняваха. И тъй няколко пъти. Жан стоеше права пред него, навела глава. Гледаше го как чисти.
— Оставете — каза тя след малко. — Не умеете да обирате. Дайте ми парцала. После, ако искате, ще го изстисквате, защото ръцете ви са по-силни.
Той й подаде парцала и протегнал ръце, за да не се изцапа, я изчака да свърши. Когато парцалът беше напоен, тя му го подаваше и той го изстискваше над легена. Почистваха мълчаливо няколко минути, с приветливия и спокоен вид на младоженци, които се забавляват да домакинствуват заедно.
— Готово! — каза Майа.
Изправи се с труд и остана на мястото си, свел поглед. Гледаше легена в краката си. Беше пълен.
— Аз ще го сваля — предложи припряно Жан. — Ще донеса каната с вода, за да се измием.
Той я чакаше, вдигнал ръце във въздуха. Засъхвайки, кръвта по ръцете му ставаше черна и лепкава. Чу шум по стълбите и разбра, че Жан чисти следите от кръв по стъпалата. Като се върна, те измиха ръцете си в легена, без да сменят водата, за да я пестят, после един след друг си измиха и лицата. Жан беше донесла две кърпи. Докато се бършеше, Майа забеляза, че е втренчила очи в него.
— Жулиен.
Той повдигна вежди въпросително.
— Нищо.
След малко Жан подхвана:
— Неприятно ли ви е да ви наричам Жулиен?
— Не.
— Не искате ли да хапнете мъничко? Ще ви приготвя нещо. Бързо ще стане.
— Не съм гладен.
— А не искате ли да пийнете нещо? Не сте ли жаден?
— Не съм — излъга Майа.
— Жулиен?
— Да?
— Нали няма да ме оставите сега?
Той я погледна. Стоеше изправена и неподвижна пред него, с разкъсаната блузка и очи, пълни с тревога.
— Как така да ви оставя? Разбира се, че ще ви оставя. Какво искате да правя тук?
Жан потръпна от глава до пети, сякаш я бе ударил.
— Но защо? — каза тя със свито гърло.
— Как защо?
— След онова, което стана — отвърна тя глухо, — не бих могла да живея сама тук.
Гледаше втренчено влажното петно по средата на стаята.
— Струва ми се, че все ще ги виждам двамата. Особено ниския, със злите му очи, когато ме гледаше долу в кухнята. О, Жулиен, ако знаехте! Беше ужасно! Едрият пиеше виното, без да продума. Изглеждаше по-скоро притеснен. Но ниският почна да ме гледа с едни особени и зли очи, после се приближи към мен и изведнъж ми разкъса блузата, изви ми ръцете отзад и ме заблъска към другия. Псуваше. Беше ужасно, Жулиен! Треперех като лист, но толкова се страхувах, че не можех да извикам. Едрият ме гледаше с малките си очички и нищо не казваше. А ниският ми извиваше ръцете, блъскаше ме към него и псуваше зад мен. О, Жулиен! Как ме псуваше! Как ме псуваше!
— Стига! — викна изведнъж Майа.
Той направи няколко крачки мълчаливо, после продължи по-спокойно:
— Ако не искате да живеете тук, тогава идете при сестра си, при вашите приятели. Там ще бъдете на по-сигурно място.
Жан го погледна.
— А къщата ми? Ако я напусна, ще ми я ограбят. И какво ще ни остане след войната?
— След войната! — сви Майа рамене. — Дали ще свърши някога тази война? И какво значение има къде ще бъдете след войната?