— Това е моята къща.
— И тази ваша къща сигурно ще бъде бомбардирана.
— Не! — отвърна тя разпалено. — Не. Ако остана, няма да я бомбардират.
— Дали ще останете или не, това не променя нищо.
— О, не! — възрази Жан.
Тя го погледна. Очите й бяха пълни с тревога.
— О, Жулиен! Моля ви, не ме оставяйте. Не можете да ме оставите сега.
— Сега ли?
— О! — каза тя, без да му отговори. — Ще ги виждам през цялото време. Всеки път, когато се качвам по стълбите, ще ги чувам да бродят около мен.
— Това е глупаво — страхувате се от мъртвите, а от бомбите не ви е страх. Мъртвите нищо няма да ви направят.
— Страх ме е — глухо каза тя.
— Но за бога! Щом толкова ви е страх, тогава идете да живеете при Антоанет!
— Не! — отвърна Жан решително. — Ще остана тук.
Майа запали цигара и няколко секунди я гледа, без да каже нещо.
— С две думи — хладно изрече той, — искате да останете, за да пазите къщата, а от мен искате да остана, за да пазя вас.
— Но какво ви пречи да останете, щом ви моля?
— Просто не ми харесва, това е.
Последва мълчание.
— Истината — процеди Жан — е, че не искате да останете, защото ви е страх от бомбите. Вие сте страхливец!
Майа се усмихна.
— Мръсно женче — каза той, но без грубост.
Тя премигна няколко пъти, но не отговори нищо, не помръдна.
— Впрочем — добави Майа — вярно е, че ме е страх от бомбите. Вас пък ви е страх от мъртвите! Всеки се бои от нещо.
— Не ме е страх.
— Тогава всичко е наред.
Тя го погледна със святкащи от гняв очи.
— Щом сега ме изоставяте, защо тогава изобщо се намесихте!
— Точно това се питам и аз.
— О, Жулиен! Как смеете да кажете подобно нещо?
— Но за бога! Не аз, а вие го казахте! Хайде да свършваме — ще отидете ли при Антоанет или не?
— Не! — тропна тя по пода. — Не, не, не! Няма да напусна къщата си.
— Добре — каза той, — в такъв случай, сбогом.
Жан погледна ръката, която й подаваше, без да я поеме, и очите и се напълниха със сълзи.
— Тогава значи вие не ме обичате? — каза тя.
Майа я гледаше зяпнал.
— Виж ти! Но за това никога не е ставало дума!
— Кажете си, Жулиен, кажете си! Не ме обичате никак, нали? Дори съвсем мъничко?
— Това няма нищо общо.
— Кажете, Жулиен — умоляваше го тя, — кажете, вярно ли е, че не ме обичате, дори съвсем мъничко?
— Ако искате да знаете, аз ви уважавам, защото сте смела… Ами да, смела сте в известен смисъл. И понеже сте хубава, лесно бих ви пожелал. Не знам защо ви казвам това — добави той ядосано, — вие го знаете по-добре и от мен. То няма нищо общо впрочем.
— О-о! — захленчи тя. — Знаех си, че не ме обичате. Дори съвсем мъничко. И освен това мисля, че ми се сърдите. Не знам защо, но ми се сърдите.
— Кой, аз ли ви се сърдя?
— Да, сърдите ми се и ще ме оставите тук съвсем сама.
— Единствено от вас зависи да не бъдете сама — каза Майа раздразнен. — Идете при Антоанет.
— О, Жулиен! — каза тя. — Толкова ме е страх. А вие ще ме оставите! Не искате да си признаете, но ми се сърдите!
— Не ви се сърдя! — извика Майа.
Разправията толкова пъти се беше връщала в една и съща точка, че той вече не знаеше докъде точно бяха стигнали. Чувствуваше се едновременно объркан, развълнуван и нервиран.
— Да, сърдите ми се! — кършеше ръце Жан. — Сърдите ми се, защото убихте двама души заради мен.
— Не — отвърна Майа.
После, внезапно ядосан, извика:
— О, за бога! Млъкнете!
— Жулиен!
— Не! — отвърна Майа. — Отивам си, чувате ли, отивам си!
Той направи крачка напред. Жан веднага се озова до него, с ръце около шията му, прилепила тяло до неговото. Целуваше го наслуки по лицето, с кратки и бързи целувки. Той виждаше как подскача пред очите му устата й — розова, несръчна като кучешка муцунка.
— Жулиен!
— Пуснете ме!
— Не — каза тя на пресекулки, — не! Аз ви обичам! Обичам ви!
Опитваше се да се освободи, но тя го притискаше до себе си с изненадваща сила и продължаваше да обсипва лицето му с целувки. Притискаше с всички сили тялото му до своето.
— Жулиен! — прошепна глухо Жан. — Искам те!
— Малка мръснице!
— Искам те! — шепнеше тя. — Искам те!
Те се боричкаха лице до лице. Жан бе обвила ръце около врата му и го притискаше до себе си с неочаквана сила. Той дърпаше ръцете й и навярно й причиняваше болка, но тя продължаваше да покрива лицето му с целувки. Усещаше топлия й дъх върху устните си.
— Сега, Жулиен! Сега! Сега!
— Малка мръснице! — процеди той през зъби. — Какво ли не би направила заради къщата си!
— Не, Жулиен! Не, не е затова. Аз те обичам!