— Пусни ме! — извика той разярено.
Тя търсеше устните му. Майа усещаше влажните й топли устни едновременно навсякъде по лицето си. Тялото й се стремеше към неговото. Усещаше го как потръпва поривисто. Той я ругаеше в лицето, но тя не го слушаше и се притискаше още повече към него. Усети как слепоочията му започнаха да бият.
— Курва! — процеди той. — Ако това си искала, трябваше да те оставя на ония двамата.
Ръцете на Жан увиснаха. Тя отстъпи. Не казваше нищо. Гледаше Майа и погледът й беше нетърпим.
— Е — каза той, — свърши ли се?
— Вървете си.
— Свърши ли се с голямата любов? — изсмя се цинично той.
— Вървете си.
— Да — отвърна той, — отивам си.
Но не помръдваше. Погледът, който бе приковала върху него, го изгаряше. Не можеше да тръгне под този поглед.
— Курва! — процеди той отново. — Ония двамата те възбудиха, нали? И това, че ги убих, те възбуди още повече?
— Вървете си.
Беше вече твърде късно. Не можеше да тръгне с този поглед върху себе си. Не можеше да отнесе завинаги със себе си този поглед.
— Иска ти се — каза той глухо, — иска ти се, нали?
„Аз съм подлец“ — помисли си той с някаква необяснима радост. Внезапно Жан направи крачка напред и го удари по лицето. Няколко секунди той стоя неподвижен, с пареща от плесницата буза. Изпитваше огромно облекчение.
— Аха, удряш ме! — отрони той тихо и заплашително. — Така ли, удряш ме?
Изведнъж тя отстъпи една крачка. Като че ли прещракна някакъв механизъм. Той тръгна тежко към нея. Приближавайки, усещаше с всяка крачка тялото си по-силно да тегне върху нея. Мина му през ума, че самият той бе изпитал това, когато онзи едрият вървеше към него. Но сега настъпваше той. Още не я докосваше, но усещаше как тялото му я смазва.
Очите на Жан се разшириха, тя отвори уста да извика. Заотстъпва бавно, приковала очи върху дивашкото лице, което я приближаваше. Изведнъж усети зад себе си стената.
— Иска ти се, иска ти се, нали? Иска ли ти се? — повтаряше Майа.
Това беше чужд глас, глух и механичен. Той постави дланите си върху раменете на Жан и изведнъж погледна с учудване собствените си ръце. Те смъкваха остатъците от блузката на Жан — парче по парче, с налудничаво настървение. Това правеха неговите ръце. Бяха едри, загорели, нервни. Това бяха неговите ръце. Гледаше ги как късат плата, без да може да ги познае. Показаха се гърдите на Жан, съвсем голи.
— Жулиен!
Тя се извиваше под ръцете му. Майа я държеше за раменете и гледаше крехкия й бюст.
— Оставете ме!
Изведнъж той изстена нечовешки, съвсем близо до лицето й. Стенанието отекна в нея като гръм. Тя се чувствуваше вцепенена и сякаш хипнотизирана. Майа я обгърна с ръце, наведе се и я ухапа за гърдата. Тя извика приглушено и започна отново да се брани. Той усети как ноктите й се забиват в бузата му.
Не разбра кога я е отнесъл на леглото. Пред очите му бе паднал мрак, всичко наоколо изглеждаше смътно и размазано. Един глас под него казваше: „Не, не, не!“ Гласът беше далечен и слаб, като глас на загубило се в тунел дете. Почти навсякъде по лицето си усещаше парене. Хвана опипом двете й ръце и ги затисна с едната от своите. Тя беше под него — крехка, слаба, трептяща. Усещаше как тялото му сладостно натежава върху нея.
Неделя следобед
— Ето те и тебе! — каза Пиерсон. — Мислехме те за убит. Александър се беше разтревожил.
— Къде е той?
— Отиде за вода, за съдовете.
Пиерсон се усмихна:
— И псуваше като хамалин, защото е твой ред.
Майа седна на обичайното си място, до предното дясно колело на фургона.
Пиерсон стоеше срещу него, опрял гръб на стената на лазарета, и пълнеше лулата си. Пълнеше я грижливо, с бавни, педантични движения. Майа вдигна очи и със скрито учудване го загледа. Сякаш го виждаше за пръв път. „Това е Пиерсон — каза си той, — нали виждаш, абатът Пиерсон, твоят приятел Пиерсон!“ Бяха живели заедно осем месеца, а той го гледаше, като да го виждаше за пръв път — седнал си спокойно, пълни си с палец лулата, дребен абат в униформа, който търпеливо чака да го пленят и който може би утре ще бъде мъртъв. „Пиерсон“ — повтори си Майа наум. Гледаше го учудено. В този момент Пиерсон изправи глава и му се усмихна. Усмивката на Пиерсон. А като заговори след малко, това ще бъде гласът на Пиерсон. И ще каже неща, каквито си казва обикновено. Това, разбира се, беше Пиерсон, седнал тук пред него, до стената на лазарета, с познатото движение на пръстите прибира в лулата излезлия от нея тютюн. А ето, че сега Майа го гледаше като чужд. „Но това е Пиерсон! — повтори си той. — Това е добрият стар Пиерсон, знаеш отлично! И си пълни лулата като всеки друг ден.“ Гледаше го учудено, сякаш се пробуждаше от сън.