Той поднесе разсеяно цигара към устата си. После погледна Александър и в очите му имаше нещо детинско и умоляващо.
— Не исках никого да убивам.
Александър направи крачка напред и сложи ръка върху неговата.
— Бедни приятелю… — подхвана той.
— Не ме докосвай! — извика Майа рязко.
И отново се чу стържещият му смях.
— Знаеш ли какво почувствувах, когато и двамата типове паднаха? Можеш ли да се сетиш? Хайде, отгатни! Отгатни!
— Дай да не говорим за това.
— Изпитах за момент най-чиста радост. Разбираш ли, изведнъж двамата типове ми се подчиняваха.
Той спря и секунда по-късно глухо подзе:
— И двамата се проснаха и станаха съвсем послушни.
— Мръсник!
— А, виждаш ли! — каза Майа. — Виждаш ли!… Това впрочем продължи само миг. Изведнъж секна. И аз се почувствувах… изигран.
— Защо?
— Не знам.
— Хайде, остави това.
— Не, просто така стана — подхвана Майа трескаво, — както казваш ти. Именно, точно така стана. И вече знам какво изпитва убиецът. Има един момент на екзалтация. После секва. И той се чувствува изигран.
Майа запали цигара и едва чуто добави:
— Или пък трябва да продължиш.
Александър го гледаше зяпнал.
— Дявол да го вземе! — разтърси той къдравата си глава, сякаш да прогони рояк мухи. — Като слушам какви ги дрънкаш, ще почна да откачам и аз като тебе.
Той стана, взе онова приспособление от дръжка на лопатка и започна да бърка кафето. На повърхността на водата се беше образувала кафява маса, която се надигаше отвътре и се пукаше на мехурчета като разтопена лава. Александър гледаше разсеяно тази лава. „Бедният — мислеше си той, — съвсем го е загазил с тия двамата. А най-лошото е, че в известен смисъл това му прилича. Няма да му го кажа, но му прилича.“
— Странно — каза той високо, — колко ти прилича всичко това.
— Кое „всичко това“? — вдигна живо глава Майа.
„Господи!“ — помисли Александър.
— Всичко това… което става с тебе.
Майа го гледаше втренчено.
— Прилича ми, че съм убил двама души ли?
— Не — възрази вяло Александър, — не това… не точно това. Всичко, което става с тебе по принцип. Прилича ти всичко, което става е тебе.
— Това може да се каже за всеки човек.
— Не ми се вярва — отвърна Александър.
И си помисли: „Спри се, хайде спри се най-после! Не му говори такива неща!“
Майа не го изпускаше от очи.
— Ти си полудял! — изкрещя той. — Какво ми прилича от цялата тая история според теб?
— Ами, всичко, всичко… Всичко, което се случва с теб, откакто си тук… Историята с плъха… полякинята… типовете, които срещаш… Корабът, който гори… ония, дето ги вадиш от водата… другите типове, които убиваш… Това момиче… всичко!
— Значи — каза Майа рязко — ти мислиш, че това може да се случи само на мен? Но това е глупаво.
Александър извърна глава.
— Имаш право, глупаво е.
„Спри — каза си той, — но спри се най-после, глупак такъв!“ И в същия миг наново отвори уста.
— Да — каза той, — говоря глупости. Разбира се, че са глупости. Но така го чувствувам. Намирам, че ти прилича — всичко, което става с теб… а и всичко, което има да ти се случи.
Майа се усмихна пресилено.
— Всичко, което има да ми се случи!
— Е! — чу се гласът на Пиерсон. — Какво става с това кафе?
— Идва! — върна си изведнъж бодрия глас Александър. — Идва, моля!
Пиерсон погледна Майа, после, повдигайки вежди, живо се обърна към Александър. Александър извърна очи. Пиерсон понечи да каже нещо, но се отказа. Александър сипваше кафето.
— Хубаво е — каза Пиерсон след малко.
Той подпря горещото канче между коленете си, извади лулата от джоба си и започна да я пълни. Всички мълчаха. Майа отпиваше и не поглеждаше никого.
— Пиерсон — обади се Александър, — какво ще правиш след войната?
— Аз ли? Ще се захвана с керамика. А ти?
— Аз? Кюре, разбира се. Кюре в твоята енория, абате! И как ще ги оправям само твоите стари моми, уха!
Пиерсон дръпна от лулата си.
— При мене няма стари моми. Кварталът ми е сто процента работнически. Старите моми — това е измислица на висшите класи.
— Значи в твоята енория всички се омъжват?
— О, не! — отвърна Пиерсон. — Но в моята енория стари моми са тъкмо тия, дето са омъжени.
Майа стана.
— Ще отида да донеса вода.
— Не бързаме — каза Александър.
— След войната — подхвана той — ще си построя къщичка.
— Със зайци? — вдигна вежди Пиерсон.
— Разбира се, че със зайци! Нямам ли вече право да имам зайци?
— Ще отида да донеса вода — повтори Майа.
Той стана и грабна баката.
— За бога! — сопна му се Александър. — Остави ни да си поемем дъх за малко. Не съм се спрял от сутринта.