Майа се поколеба секунда, после си каза, че за Александър това са най-хубавите минути, единствените хубави минути на деня и че не бива да му ги отнема… Той седна отново. И минутите неумолимо затекоха — една по една, с тихичкото метално потракване на лотарийна машина, от тия, дето се срещат по панаирите.
— Къщата си ще построя цялата от дърво — продължи Александър. — Но не от дъски, а от борови греди. Като хижа.
Пиерсон изправи глава.
— Защо от дърво?
— Не знам. Обичам дървото. Създава чувство за топлота и уют. Струва ти се, че продължава да живее около теб. Може да е глупаво туй, което ще кажа, но дървото ми действува успокоително.
— Успокоително ли?
— Да — недоловимо се изчерви под загара си Александър, — успокоително. Не знам защо, но е така.
Пиерсон изтръска пепелта от лулата, като внимателно я почукваше в обувката си. Той погледна наляво. Майа нито пушеше, нито помръдваше. Видът му беше унил и одряман.
— В къщата ми — подхвана Александър — ще има една стая само за мен, с тезгяха ми, инструментите, абе с всичките ми чаркове. Наредени като в аптека, разбира се. Една стая само за мене. Когато съм в къщи, ще прекарвам цялото си време там.
— Жена ти ще скучае.
— Точно това разправя и тя — потърка брада Александър. — Смята, че не се занимавам достатъчно с нея. Абе, чудна работа, ама жените не са като нас — само бачкането не им стига. Винаги трябва да има някой, с когото да си говорят. Странно, но аз, като майсторя нещо, нямам нужда с никого да говоря.
Той стана и започна да тъпче с огромните си подметки още димящата пепел на огнището. Пиерсон изправи глава и за сетен път му се мярна видението на чернокож воин, изпълняващ някакъв свещен танц.
— Да — седна отново Александър, — отегчава се. Неприятно е все пак, че се отегчава.
— Ей затова — добави той замислено — бих искал да имам две жени. Ще си правят компания.
— Това е идея — одобри Пиерсон. — И жена ти е съгласна, предполагам?
— Абе не, представи си. Никак. Опитах веднъж, така, дискретничко… да й предложа… и не повторих!
— Разбирам. А е любопитно.
— И ти мислиш така, нали? — каза Александър. — Странното е, че не си знае интереса. А това е идеалното решение, не намираш ли? Две жени — толкова просто!
— Две? — направи лека гримаса Пиерсон. — Само две. Защо не три?
— О-о, заболява ме под лъжичката от тебе — отвърна Александър. — Да не съм милионер? Но две може.
— Е, тоя път отивам — надигна се Майа.
Той хвана баката за дръжката и пристъпи напред. Но в същия момент залитна и изведнъж се свлече на колене.
— Проклета тухла — изпъшка той.
И почна да псува.
— Боли ли те? — надигна се Александър. — Много си пребледнял.
— Защо се търкаля тая тухла тук?
Пиерсон също стана.
— Лошо ли ти е?
— Няма нищо.
Майа се изправи, отиде до мястото си, седна и си разтърка коляното. После главата му се отпусна назад и той силно пребледня.
— Уиски! — извика Пиерсон.
— Ама че идиотска история — каза Майа.
И изведнъж му притъмня пред очите. После усети метален вкус в устата си и някаква пареща течност да се излива в гърлото му.
— Няма нищо — отвори очи той. — Мина ми.
Той чу Пиерсон да казва: „Гледай все пак да не се напие“ и осъзна, че отново му дават да пие. Направи знак с ръка, че не иска повече.
— Какво да правя с останалото? — чу се гласът на Александър. — Да го изпия ли?
— Не се притеснявай — засмя се Пиерсон.
На Майа се стори, че смехът на Пиерсон прониква в главата му. Отвори отново очи и видя, наведена над него, огромната глава на Александър. „Не глава, а цяло главище има тоя Александър — помисли той с благодарност. — А Пиерсон се смее като момиче.“ Чувствуваше се размекнат, разнежен.
— Адски боли, като се удариш по коляното — каза Александър. — Все едно, че си се ударил по ташаците. Майа, по-добре ли си сега?
Майа отвори напълно очи.
— Да, да.
После стана, направи с усилие две крачки и взе баката.
— Я сядай — каза му Александър, — ще отида аз.
— Вече ми няма нищо.
— Седни си на мястото, ти казвам!
— Остави ме на мира! — настоя Майа. — Мой ред е.
Александър дръпна баката към себе си. Майа не я пускаше и изправени един срещу друг, между фургона и огнището, те задърпаха баката.
— Не ставайте смешни — обади се Пиерсон.
— Пусни — каза Александър, — ще откъснеш дръжката.
— Пусни ти.
— За пръв път — намеси се отново Пиерсон — виждам Александър да се натиска той да ходи за вода.
Майа пусна баката и накуцвайки, седна.
— Кучият му син — каза Александър, — едва не изскубна дръжката!