Той се отдалечи с едри крачки. Майа го гледаше как отива и изведнъж сърцето му се сви. Стана, сякаш да го догони, но се отказа и отново седна. Нещо непоносимо го гнетеше, като че ли свредел дълбаеше нервите му. „От коляното е“ — помисли си той, но веднага разбра, че се опитва да заблуди сам себе си. Изпитваше някаква смътна потиснатост — така се чувствува човек, успял да се измъкне от задължение, което доброволно си е наложил. Усещаше, че има нещо важно, което трябва да направи, и то веднага, без да губи време, но не успяваше да разбере какво точно. Съвестта му беше гузна, без да знае защо. Като че ли някакъв глас му нашепваше в ухото: „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ С тревога се попита: „Но какво да направя? Господи! Какво да направя?“ Гласът продължаваше: „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ Минутите изтичаха, скоро щеше да стане твърде късно и той нямаше да научи какво е онова важно нещо, което трябваше да направи. Надигна се втори път и отново седна. „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ Зарови отчаяно вътре в себе си, за да открие какво трябваше да направи, и при всяко ново усилие онова, което търсеше, сякаш му се изплъзваше още повече и още повече потъваше в тъмнината. Усещаше около себе си, под дърветата, лагера с гъмжилото от войници каки и непрекъснатата гълчава, пронизвана от време на време от крясъци, ругатни и подвиквания. Слънцето образуваше под дърветата кръгове, а дюните вляво обсипваше с обагрен в охра прашец, който подобно на морската шир току проблясваше. Майа седеше на свободното отсега нататък място на Дери, стената до гърба му беше топла, а зад себе си усещаше бялата сграда на превърнатия в лазарет санаториум, ослепителна на слънцето, спретнатата градина с хубавите си алеи от светли камъчета, с цъфналите рози и наредените от едната страна носилки с убитите. „Майа — повтаряше гласът, — ти трябваше… ти трябваше…“ Минутите неумолимо течаха и вече бе твърде късно и онова, което трябваше да направи, сега бе напълно недосегаемо, удавено в мрака на спомена.
— Хубаво време за отпуска — обади се Пиерсон.
Майа изправи глава.
— Да благодарим на бога! — викна той вбесено.
Пиерсон го погледна с неочаквана сериозност.
— Да — каза той, натъртвайки всяка дума, — да, да, Майа. Да благодарим на бога.
Чу се свистене, последвано от отчетлив взрив. Майа залегна и изохка изведнъж.
— Какво има?
— Коляното ми.
— А, да! — каза Пиерсон.
И веднага добави:
— Какво ги прихваща пак тия говеда, та продължават със 77-милиметровите по лазарета?
Залегнали, те чакаха нов изстрел. Но изстрел не последва. Пиерсон стана.
— Стрелба нахалост — ядно каза той.
Майа също стана и изтупа праха от себе си.
— Това пък, артилеристите — каза той, — от която и армия да са, с тях човек никога не знае какво може да му се случи.
— Стрелба нахалост — повтори Пиерсон.
Един едър, разпасан пехотинец пристигна тичешком. Той се спря пред фургона и погледна Майа:
— Оня, едрият тип, с брадата не е ли оттук? — попита той, като заваляше „р“-то.
— Оттук е — отговори Майа. — Отиде на кладенеца. За какво ти е?
— Оттам идвам, от кладенеца… — отвърна човекът и замълча.
— Е, и? — не се стърпя Майа.
Мъжът погледна Майа, после Пиерсон, отвори уста, но не каза нищо.
— Е, и? — повтори Майа.
— Случило се е нещо с него — отвърна човекът.
Майа се изправи с един скок.
— Ранен ли е?
— Върви — отговори мъжът. — Ще видиш.
— И аз идвам — обади се Пиерсон със спокойния си глас.
Майа бе тръгнал вече. Пиерсон се обърна към мъжа.
— Можеш ли да попазиш фургона, докато сме там?
— Добре — съгласи се мъжът.
Той се опря на вратата на фургона и погледна вътре.
— Ей, приятел! — повика той.
Пиерсон се обърна.
— Няма да е лошо да вземеш една от носилките.
Очите на Пиерсон се разшириха.
— Толкова ли… Чак толкова ли е сериозно?
— Мъртъв е — отвърна мъжът.
Пиерсон се качи във фургона, взе носилката, на която спеше Александър, сгъна я и слезе заднешком, дърпайки я след себе си. Мъжът му каза нещо. Той не отговори. Молеше се.
Носилката не беше тежка, но Пиерсон не бе нито силен, нито сръчен. Носеше я с мъка. Най-напред се опита да я вземе в ръка, както се носи куфар. Но носилката го удряше в краката. Най-после я качи на рамото си, но почти непрекъснато трябваше да я подпира, за да я задържи така. Дървената дръжка се забиваше в рамото му. Беше се изпотил. Опитваше се да се моли, но усилието, с което задържаше носилката, му пречеше.
Не видя кладенеца, а само група хора, струпани наоколо.
— Направете път — каза той.