Александър лежеше там, леко обърнат настрана. Главата се бе килнала встрани, държеше се само на една жила на врата, почти успоредно на рамото.
Пиерсон забеляза гърба на Майа пред себе си и го докосна леко с ръка. Майа се обърна. Погледът му беше ужасно празен.
— Бързо! — каза той, забелязвайки, най-после носилката.
Няколко пъти повтори „бързо, бързо!“, като че ли животът на Александър зависеше от пъргавината на Пиерсон.
Пиерсон усещаше върху себе си погледите на войниците, които бяха наобиколили тялото. Разгъна носилката, върху която бе спал Александър от три нощи насам. После я подпря на краката си, успоредно на тялото. Погледна Майа и се наведе.
— Не така — каза Майа, — хвани го за краката.
Пиерсон се премести. Той видя как Майа се навежда, взема с две ръце главата на Александър, подпира я на коленете си и хваща туловището за раменете. Пиерсон се напъна и едва успя да задържи тялото, помагайки на Майа да го постави на носилката.
— Внимателно! — каза Майа.
Той постави главата върху носилката по продължение на врата.
— Готов ли си? — попита го той.
— Да — отвърна Пиерсон.
— Много е едър и тежък — обади се един войник. — Какъвто си хилав, няма да можеш да го носиш. Ако искаш, дай аз да го нося.
— Не — стиснал зъби, отвърна Пиерсон.
— Мини отпред — нареди Майа. — Не, не така. Застани с гръб към мене.
Пиерсон клекна, хвана носилката за дръжките и я повдигна. Огромна тежест се стовари на раменете му. Той тръгна, залитайки. Мъжете му направиха път. Зад гърба си чу гласа на Майа.
— Кажи да спрем, когато се умориш.
Спираха няколко пъти. Слепоочията на Пиерсон биеха силно и той не успяваше да се моли.
Поставиха носилката между фургона и зида на лазарета. Пиерсон коленичи веднага отстрани до тялото и започна да се моли. Майа остана прав. Погледна главата на Александър, после тила на коленичилия Пиерсон. Вратът му беше нежен и слабичък като на момче. Майа тръгна по алеята, направи няколко крачки, запали цигара. Повървя известно време напред-назад по алеята.
Когато се върна, Пиерсон седеше на обичайното си място. До него стърчеше Пино.
— Току-що научих — казваше той. — Съвсем случайно. Чух един войник да разказва какво се е случило. Един едър, вика, с черна брада и къдрави коси, главата му откъсната. Хай да му се не види! Като че ли ме цапардосаха с мокър парцал. Веднага помислих, че е той. Аз…
— Млъкни! — прекъсна го Майа.
Той седна и погледна Александър. Трудно беше да се гледа тяло с отрязана глава. Не знаеш тялото ли да гледаш или главата.
— Аз трябваше да бъда там.
Пиерсон вдигна очи.
— Ако не си беше ударил коляното — каза той след малко, — щеше да си донесъл вода, преди да е избухнал снарядът.
— Ако! — извика Майа. — И ако не бях закъснял за ядене, и ако бях отишъл още първия път! Ако! Ако! Ако! Нямат край тези „ако“!
— Не си могъл да предвидиш — каза Пиерсон. — Просто така е било писано, това е всичко.
Майа го погледна втренчено.
— Да — каза той бавно, — просто така е било писано.
Той улови с ръце главата си и замълча.
След малко Пино се прокашля и каза:
— Ще останете ли с него през нощта?
— Ти откачаш — отвърна Майа.
Пиерсон премигна. Това беше направо гласът и интонацията на Александър. И именно така би казал Александър в подобен случай. „Не, не, той не е мъртъв — повтаряше си Пиерсон настойчиво. — Не е истина, той не е мъртъв. Дори сега не е мъртъв. Дори сега.“
— Ще скова кръст — предложи Пино.
Майа стана.
— Не. Ако сложим кръст на гроба му, ще дойдат да го приберат след войната и да го натикат в гадните им войнишки гробища.
— Мръсници! — добави той изведнъж с разтреперан от гняв глас. — И умрял да си, пак не те оставят на мира.
— Тогава? — попита Пино.
— Просто ще го погребем до някое дърво.
Той погледна Пиерсон.
— Хайде.
— Веднага ли? — смая се Пино.
— Да — отвърна Майа, — веднага.
Пиерсон също стана.
— Не съм му взел документите. Помислих, че може би ти ще поискаш да се заемеш с това.
— О, за бога! Вземи ги, вземи ги, вземи ги! Ти по-добре знаеш какво се пише в такива случаи.
Погребаха го под едно дърво — последното дърво отдясно, по посока на лазарета. Не се наложи дори да копаят гроб. Почти от самия ствол на дървото започваше незавършена траншея, която те използваха. Само малко я разшириха и отсякоха няколко корена, за да могат да спуснат носилката и да я поставят на дъното на равно. После Майа слезе в ямата, застана, прекрачи носилката и покри тялото с шинел.
Пино си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Той стоеше на края на ямата като прикован на късите си крака, с правите си кичури, прилепнали на челото от потта. Гледаше пясъка, който сам изсипваше върху тялото с широки загребвания на лопатката, и си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Като свърши, хвърли лопатката и зачака. Но нищо не се случи. Майа стоеше прав и гледаше пред себе си. Не изглеждаше развълнуван. А Александър беше негов приятел. Майа си стоеше тук, не казваше нищо, не правеше нищо, дори не се прекръсти. Пиерсон коленичи, но не казваше молитвата си високо, както бе очаквал Пино. Молеше се тихо, просто за самия себе си. Пино си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Бяха го погребали без кръст, без церемония, без няколко думи за сбогом. Даже Пиерсон не бе прочел молитвите си високо. Ако ще те погребват така, тогава не си струва да имаш приятел кюре.