Тримата се върнаха при фургона. Пино вървеше малко след другите. Небето беше ясно и беше толкова топло, че Майа си свали куртката.
— Ще пишеш ли? — обърна се той към Пиерсон.
— При първа възможност.
Те повървяха малко и Майа подхвана:
— Пиерсон, ако мен бяха убили, какво щеше да напишеш на семейството ми? Че са ме уважавали за качествата ми на командир, че поведението ми е било образцово до края, че съм умрял, без да страдам, и че жертвата ми не е била напразна, защото благодарение на такива жертви Франция…
— Вярно е, че имаш качества на командир.
— Да. И знаеш също какво мисля.
— В такива случаи — каза Пиерсон — не се пише каквото знаеш.
Майа махна с ръка. Последва мълчание и гласът на Пино се разнесе с жар:
— Готино момче беше.
— Млъкни! — изрева вбесен Майа.
Пиерсон погледна Майа, но не каза нищо. Пино изчака още малко, после заяви, че го чакат приятелите му, и си тръгна. Погледнат в гръб, като се отдалечаваше, той изглеждаше още по-дребен, тантурест и комичен. Пиерсон го проследи с поглед.
— Ти го обиди.
— Да — каза Майа, — не трябваше.
И веднага продължи грубо:
— Не ми пука за Пино, чуваш ли! Не ми пука за Пино и за неговата картечница!
Той седна на мястото на Александър и запали цигара.
— Знаеш ли — каза Пиерсон с кроткия си глас, — напоследък Пино е нещастен.
Майа го погледна разсеяно, като че ли се пробуждаше от сън.
— Какво? Какво разправяш? Кой е нещастен?
— Пино.
— Остави ме на мира е тоя Пино.
— Той е нещастен. Мисли, че жена му изневерява.
— С тази негова мутра! — позахили се Майа.
И след малко добави:
— Значи му изневерява?
— Не е сигурен. Така си мисли.
— Господи! — каза Майа ядосано. — И при това е ялова, мръсницата! Може да си се такова, колкото си ще.
Последва мълчание и Майа подхвана:
— Кучка. Тогава разбирам всичко.
— Кое всичко?
— Всичко. Между другото и за картечницата.
— Какво общо има това?
Майа сви рамене. После захвърли рязко цигарата и прокара ръка по лицето си.
— Нали се сещаш, Пиерсон — като свети Йоан Кръстителя?
— Да — отвърна Пиерсон.
— Нали се сещаш, а? Нали се сещаш?
— Замълчи.
— Да благодарим на бога, Пиерсон.
— Замълчи.
— И неговата жертва няма да е била напразна, защото благодарение на такива жертви Франция…
— Замълчи, Майа, моля те. Замълчи! Замълчи!
Изведнъж настъпи дълбока тишина. Майа вдигна от огнището едно неизгоряло дръвце и почна да го върти в ръцете си.
— Наистина — каза той, — дървото е хубав материал.
Минаха няколко минути. После той стана, откачи канчето на Александър, загреба вино от скритата под фургона бака, пи и без да изплакне канчето, го закачи обратно. След това се върна на мястото си. „Кучи сине — чу той гласа на Александър до ухото си, — не можа ли да изплакнеш канчето, а?“ Майа замръзна на мястото си. После се върна обратно, взе канчето и се огледа разсеяно. Пиерсон вдигна поглед.
— Нали знаеш, че няма вода.
— А, да! — кимна Майа.
Той закачи отново канчето.
— Баката остана там.
— Да — каза Майа, — видях я. Беше до кладенеца.
— Последната ни. Сигурно вече са я задигнали.
Майа седна. Навеждайки поглед към земята, той забеляза тухлата, в която се бе спънал. Побутна я с крак. След малко отново стана.
— Пиерсон, не мога повече.
— Какво? — попита Пиерсон.
Но не изглеждаше да е изненадан.
— Да остана тук, при фургона. Не мога повече. Ще се махна.
— Къде?
— Не знам.
— Къде?
— В Бре Дюн.
— Къде точно в Бре Дюн?
— Непременно ли искаш да ти кажа? — попита Майа с насилена усмивка.
— Не се знае какво може да се случи.
— Виждаш ли пътя, който води към морето? Първата улица вдясно, като се идва откъм жп линията. Една бяла къща срещу един разрушен гараж. Там отивам.