— А Дери?
— Дери ли? Не знам. Тоя Дери е станал много потаен. А ти, позволи ми да ти кажа, грешиш, като пушиш тъкмо преди ядене.
Александър отваряше консерва говеждо месо. Майа го гледаше с усмивка, защото то беше едно от любимите занимания на Александър. Той имаше наистина чудесен маниер за отваряне на консерви. Изкарваше голямото острие на джобното си ножче и със сигурно движение на китката режеше метала леко като масло. Така той отрязваше, без да оставя остри ръбове, почти съвършен кръг, който се държеше само в крайчеца. Тогава огъваше назад кръга и изтръскваше консервата в походната тенджерка. После, без да се мести, хвърляше кутията в сандък, който беше поставил за тази цел на пет-шест метра, до стената на лазарета. Рядко пропускаше целта. Кутията издрънчаваше върху други празни кутии. Това нищо и никакво дрънчене доставяше удоволствие на Александър. Казваше си, че и този път всичко е наред. Консервата — в канчето, празната кутия — в сандъка за празни кутии, а той, Александър, разбърква говеждото.
Александър вдигна глава. Беше се зачервил, очите му глождеха. При тая горещина беше уморително да клечиш до огъня и да гълташ всичкия дим. Ако беше сигурен, че ще останат дълго време тук, той би набавил някаква малка печка. Въздъхна. Всичко това беше само временно. Заради тези мръсници, фрицовете, така и не успяваха да се наредят както трябва. Едри капки пот се стичаха по челото му. Той ги изтри с опакото на ръката си, откачи канчето си, гребна с него вино от баката, която се охлаждаше под фургона, и бавно отпи. Ето, канчето беше в ръката му, виното се стичаше в гърлото, а металът на канчето хладнееше между устните му. И то неговото собствено канче! Сам си го беше измайсторил от консервна кутия, като грижливо бе изгладил ръбовете и бе я стегнал отстрани с оплетена жица, на която придаде формата на дръжка. Побираше повече от половин литър („нелошо като за войнишко канче-четвъртинка“, както бе казал абатът). И най-вече можеше да го оставиш на земята. Стоеше право. Не като новите канчета във френската армия, които се събаряха при всяко докосване.
Александър облиза последните капки, изплакна канчето с вода от баката вдясно от него и го закачи на мястото му, на пирона, забит на вратата отвътре. То стоеше там заедно с канчетата на приятелите му (само Майа нямаше свое), под походните чинии, канчетата за хранене и празните баки, които Александър беше надомъкнал след пристигането им в лазарета. Под тях бе мястото на дръжката от лопатка, която Александър сам бе издялал във формата на лъжица, за да бърка с нея консервите. Когато готвеше, той отваряше широко вратите на фургона и трябваше само да протегне ръка, за да си вземе каквото му трябва. Провизиите държеше в заключен с катинар сандък, в който по-рано навярно е имало медикаменти и който бе закрепен неподвижно за пода на фургона. Александър потърка очи с опакото на палеца си и тури ръце на кръста. Все пак, уморително беше да се клечи дълго край огъня, особено при тази горещина. Трябваше да потърси печка отнякъде.
Вече почти е готово. Ей сега ще пристигне и Пиерсон. Дери ще закъснее малко както обикновено. Майа както обикновено ще седне до него, до Александър. А Пиерсон — отсреща, до стената на лазарета. Дери до Пиерсон. Всеки на мястото си. А самият Александър — до огъня, с баката вино от дясната му страна, манджата говеждо от лявата. Той ще сервира на момчетата. Ще подразни Пиерсон, защото Пиерсон е кюре, а той, Александър, е антиклерикал. А Пиерсон, който е подофицер, ще говори за армията и за войната. Дери пък ще разправя за комбинациите, които е правил като цивилен, за да припечели някой франк. А Майа ще почне да се прави на луд, както само той си знае. Или пък изобщо няма да продума и ще придобие оня тъжен израз, който има, когато си мълчи. И пак всичко ще бъде наред.
— Какво ти става, та се хилиш такъв?
— Нищо — отвърна Майа. — Мисля си просто, че я обичаш.
Александър го погледна недоверчиво.
— Какво обичам?
— Линейката.
— Линейката ли? Каква линейка?
— Фургона де, щом тъй предпочиташ.
— Така де, кажи „фургона“, та да те разбере човек.
— Както кажеш.
Александър наведе глава над огъня.
— Е и? — обърна се към него Майа.
— Какво е и?
— Обичаш ли го този твой фургон?
— Удобен е — отвърна Александър с равен глас.
Майа се усмихна.
— И само толкова?
— Как само толкова?
— Удобен е. Само това ли?
— Ти откачаш — каза Александър.
Майа се усмихна. После усмивката му изчезна. Бе забелязал от другата страна на оградата, в лазарета, няколко редици носилки, поставени направо на земята. Бяха покрити с одеяла, под които се очертаваха неподвижни човешки тела. Одеялото на една от носилките се бе оказало много късо и от него стърчаха крака, обути в изпомачкани войнишки обувки. Не се виждаха чорапи, а къс мъртвобледа плът, като щавена кожа. Вместо връзки на една от обувките висеше някаква връв. Майа не успяваше да откъсне погледа си от тези мизерни обувки. След малко той стана и се премести до стената на лазарета.