— Значи точно в центъра на Бре Дюн? Това е лудост.
— Така казваше и Александър. Все не искаше да се отдели от фургона, нали си спомняш? Казваше, че като сме в лазарета, не рискуваме нищо.
— Това е лудост.
— Какво може да се направи?
И добави:
— Ще дойда да те видя утре на обед.
— Ако искаш.
— Не „ако искам“. Утре точно на обед.
— Ще те чакам.
След малко Майа добави:
— Къде се е настанил Пино?
— Защо?
— Искам да му кажа довиждане.
— Мислех, че хич не ти пука за него.
Понеже Майа не отговори нищо, той добави:
— Това е срещу портата на лазарета, отдясно.
— Кое? — попита Майа разсеяно.
— Казвам ти къде е Пино.
— А, да! Та къде казваш, че е?
— Отдясно, срещу портата на лазарета.
— Благодаря.
Пиерсон бе навел глава, с очи, приковани в земята. Майа стоеше прав до него. Той гледаше фургона, тухленото огнище, мястото на Александър.
— А ти — попита той накрая — какво ще правиш?
— О, аз ли — поусмихна се тъжно Пиерсон. — Аз лесно ще се оправя, нали знаеш. Ще се намърдам на някое място, където вече има кюре.
Той се отправи към прозореца на стаята, отвори го широко и с две ръце улови парапета отвън. Струваше му се, че от сутринта все стои тук, че продължава все един и същи разговор, който никога няма да свърши. „Ах, тази къща — процеди той през зъби, — тази къща!“ Никога не бе допускал, че е възможно до такава степен човек да намрази някакви си тухли.
Жан стоеше права пред него, послушно скръстила ръце пред гърдите си, с момичешкото си изражение. Не казваше нищо. Просто стоеше тук.
Пристъп на гняв го обхвана отново, разтърси го от главата до петите. Той се обърна, улови отново парапета на прозореца и тъй го стисна, та чак го заболя.
— Слушай!
Не се бе помръднала от мястото си. Толкова крехка и слабичка! А той имаше чувството, че се бори със скала. За втори път каза: „Слушай!“, спря за част от секундата и сухо добави:
— Ще се оженя за теб.
Тя вдигна очи.
— Не е вярно.
Улови я грубо за раменете.
— Не! Вярно е. Чуваш ли? Вярно е. Ще се оженя за теб.
Беше навела глава и той не можеше да види лицето й.
— Веднага ли?
Обзе го лудо желание да се разсмее.
Тя продължаваше упорито да държи главата си наведена.
— Е, идваш ли?
— Не.
Пусна я, направи безцелно няколко крачки в стаята, после се върна и седна на леглото, уловил с ръце главата си.
— Добре — каза той едва чуто, — аз тръгвам.
Секунда-две не се случи нищо. После тя се размърда, пристъпи две крачки и седна до него на леглото. Седна спокойно, поставяйки дланите си една върху друга.
— Далече ли отивате?
Той се изсмя.
— Не може да се отиде много далече.
— Но немците ще ви заловят, като пристигнат.
— Ще се преоблека цивилен.
— Аха! — кимна тя замислено.
— Но като дойдат немците, вече няма да има бомбардировки, нали?
Той отново се изсмя.
— Разбира се, че не.
— Добре тогава — изрече тя, без да бърза. — Щом ви е страх от бомбите, трябва просто да заминете, а когато дойдат немците, ще се върнете.
Гледа я цяла секунда.
— С две думи — каза той със съскащ глас, — ти реши въпроса. Не си напускаш къщата и си запазваш мъжлето!
Тя го погледна.
— Но когато фрицовете бъдат тук, няма да може да се върнете ли?
Майа се засмя, но очите му бяха пълни с гняв.
— Ами! Ще може!
— Тогава защо няма да го направите?
— О, стига! — извика той. — Стига! За бога, стига!
Той скочи от леглото.
— Е, идваш ли? — изрече грубо.
Стоеше прав до леглото. Гледаше я. Тя беше вирнала брадичка, лицето й бе спокойно и решително. После като че ли с един замах някой смъкна маската й на възрастен. Чертите на лицето й като че ли замръзнаха, свиха се, прибраха се в самите себе си, устната й потрепна в комична, детинска гримаса, очите й се втренчиха в Майа с тревога, сякаш я бе заплашил, че ще я напляска, и той изведнъж изпита смешното чувство, че е солиден баща, който се кара на дъщеря си. После очите на Жан спряха да го фиксират. Те като че ли не го виждаха, като че ли потънаха в самите себе си. Миг след това тя се свлече на леглото като марионетка, на която са отпуснали конците. Майа не се бе помръднал. Гледаше крехките рамене, разтърсвани от риданията. „Тя е съвсем момиченце“ помисли си той с учудване. Секундите течаха.
— Тръгваш ли?
Последва доста дълга пауза. После тя каза с детински глас:
— Да.
„Спечелих“ — помисли Майа. Но не изпитваше никакво удоволствие от победата си. Смазваше го безкрайна умора.
Тя зарида още по-силно. Той почака малко, после легна до нея и обгърна с ръка раменете й.