— Мъничката ми каза той тихичко. — Толкова ли ти е мъчно, че ще напуснеш къщата си?
Усети как тялото и се стегна.
— Жулиен — изправи тя глава, — оставете ме до утре. Утре ще заминем, обещавам ви.
— Не. Веднага.
Тя се вкопчи в него, очите и бяха пълни със сълзи.
— О, Жулиен! Моля ви, Жулиен, утре! Утре!
— Не.
— Но, Жулиен, не мога да напусна просто така къщата си. Трябва да я пооправя.
„Да я пооправи!“ — помисли си той. — „Иска да си «пооправи» къщата!“ — но нямаше сили дори да се засмее.
— Не — каза той унило.
Тя се притискаше с все сила до него.
— Но, Жулиен, уверявам ви, трябва да я пооправя. И после, какво пречи да тръгнем утре? Може да тръгнем и утре!
Той погледна часовника си и усилието, което трябваше да направи, за да вдигне ръка до лицето си, му се стори невероятно. Шест часът. Вече е шест часът. Отпусна тежко ръка. А може би все пак швабите няма да дойдат тая вечер. И изведнъж си представи как скитат с Жан в настъпващата нощ по пътищата и просят подслон от ферма на ферма.
— Утре! Утре, Жулиен!
— Както кажеш.
Отговорът му бе дошъл съвсем сам, изведнъж, като цирей, който се е пукнал.
— О! — промълви Жан. — Аз съм щастлива.
Тя се сгуши в него.
— Не разбирам защо. Утре все пак трябва да тръгнем.
— Не е същото.
И си даде сметка, че утре тя ще се опита отново да го пречупи, да възобнови съпротивата си. Почувствува се тъжен и изтощен.
Хвана я през кръста, тури глава на гърдите й, затвори очи. Изведнъж му дойде наум една фраза на Александър. Беше на излизане от лазарета. Говореха за русата сестра и Майа бе казал, че тя е плоска отпред. Александър бе отвърнал: „Все едно ми е. С гърдите аз не работя.“ Бяха се засмели. Вървяха, облени от слънце. Камъчетата на алеята скърцаха под краката им. Това беше вчера. Едва вчера. И изведнъж Майа видя главата на Александър, съвсем сама, отделена от туловището, с кървяща шия като гилотиниран. Опита се да си представи Александър, какъвто беше преди. Опита се да си го представи с походката му на пещерен човек, с начина, по който държеше раменете си или вдигаше крак, за да стъпче въглените в огнището. Но вече не можеше. Все тази глава му беше пред очите.
— О! — каза Жан. — Чувате ли? Това зенитките ли са?
— Не, не, миноносец.
И след няколко секунди добави:
— Стреля срещу швабите, на сушата.
— Страх ме е — каза Жан.
Той я прегърна през раменете.
— Слушайте! — каза тя.
— Да, този път са те — съгласи се Майа.
— Зенитките?
— Да.
— Значи идват?
Сред пукотевицата на зенитките Майа долови тихо, далечно бръмчене, като рояк насекоми в лятна вечер.
— Те са — каза той с пресъхнало гърло.
И се изправи.
— Хайде, трябва да тръгваме.
Жан го погледна.
— Но вие казахте, че ще тръгнем чак утре.
Той я улови за раменете и я разтърси.
— Нима не чуваш! Те идват!
— Може би идват само за корабите.
Пусна я. „Нима полудявам?“ — помисли си той искрено.
И я прегърна.
— Не можем да рискуваме — каза той търпеливо. — Може би идват да бомбардират града.
Тя изправи глава.
— Нищо не се знае.
— Слушай — каза той със свито гърло, — когато узнаем, вече ще бъде много късно.
Беше изтощен от собственото си търпение.
— Хайде, идваш ли?
Тя рязко се освободи от прегръдката му и го погледна студено.
— Вие можете да вървите — каза тя сухо.
— Как така „мога да вървя“? Ами ти?
— Аз не.
— Защото не искам да чакам до утре ли?
— Да.
— Но това е лудост!
— Както и да е. Но аз ще тръгна утре или изобщо няма да тръгна.
— Добре — изправи се той. — Аз пък тръгвам.
Беше като в някакъв кошмар, в който той не спираше да повтаря и върши безкрай едно и също нещо.
— Аз тръгвам — повтори той.
Сякаш нещо прещракна в главата му и той си заповтаря наум: „Аз тръгвам. Аз тръгвам. Аз тръгвам. Аз тръгвам…“
— Правете, каквото искате — чу се гласът на Жан.
— Добре ли размисли?
— Да.
— Е, няма ли да дойдеш? — попита той глупаво.
— Не по-рано от утре.
Стоеше пред леглото. Погледна я, стори му се със същия поглед, който й бе отправил преди малко. Стоеше прав до леглото, точно на същото място, беше я погледнал и бе казал: „Хайде, идваш ли?“ Моментът се повтаряше. Щеше отново и отново да го изживява.
— Аз тръгвам — повтори глупаво той, а главата му беше съвсем празна.
Смътно му се струваше, че е достатъчно само да си припомни какво бе направил вече и да го направи отново.
Зенитната артилерия изтрещя бясно и Майа скочи като от сън.
— Жан! — извика той.
Доближи се до нея и я сграбчи за раменете.
— Ще те отведа насила!
Не можеше да си спомни какво бе станало през следващите няколко секунди. Изведнъж разбра, че лежи върху нея с цялата си тежест, обхванал с ръце раменете й, и отчаяно се опитва да я откопчи от леглото. „Не“ — чу се далечен глас под него. „Не! Не!“ И ненадейно си помисли: „Като тая сутрин. Също като тая сутрин!“ Мускулите му се отпуснаха. Остави я.