Тя стана, с един скок стигна до вратата и застана права до нея, с ръка на дръжката. Майа се бе проснал на леглото. Не мърдаше, беше скрил с ръце лицето си.
— Но какво ви е?
Майа не отговаряше. Спазми разтърсваха цялото му тяло. Тя се приближи и със сила махна ръцете от лицето му.
— Но какво ви е? — извика тя уплашено.
— Свършено е.
Той прокара ръка по лицето си. След малко се изправи и застана прав срещу нея, с отпуснати ръце и празен поглед.
Минаха няколко секунди. Зенитната артилерия около тях продължаваше да трещи. Бръмченето над главите им се бе засилило. Когато загърмяваха зенитките от по-голям калибър, то не се чуваше. После отново започваше — все по-близо и по-близо.
— Няма ли да тръгвате? — изправи глава Жан.
Той мълча така дълго, че тя се питаше дали изобщо е чул въпроса й.
— Няма ли да тръгвате?
— Не.
Жан премигна, сведе поглед и Майа почувствува, че тя се бори отчаяно със самата себе си. „Като Аткинз — каза си той. — Като Аткинз вчера, когато трябваше да скочи. Също като Аткинз.“
След малко тя изправи глава.
— Може би ще ударят само корабите.
Той затвори очи.
— Ще се разбере — отвърна тъжно той.
И добави след малко:
— Ела полегни.
Гласът му беше тих и слаб като на болен.
Лежаха един до друг на леглото. Мина известно време. Зенитките трещяха, без да спират. Майа бе поставил ръце под тила си. Не мърдаше, не казваше нищо. Струваше му се, че бе достигнал някакво състояние, при което думите и движението вече нямаха смисъл.
Последва серия от експлозии съвсем наблизо. Къщата се разтърси из основи. Майа обърна глава към Жан и я погледна.
— Те ли са? — привдигна се тя на лакът.
Видът й беше нелепо учуден. Той кимна утвърдително с глава.
— Те са — повтори тя.
И по подрусващото се легло усети, че тя трепери.
— Трябва да станем — каза тя трескаво. — Трябва да слезем в мазето.
„Трябва да станем — помисли Майа — и да слезем.“ Да, така е, тъкмо това трябва да се направи. Трябва веднага да станат и да слязат. Чу Жан да казва съвсем близо, до ухото му: „Трябва да станем.“ Направи „да“ с глава, но продължаваше да лежи, без да помръдне или да проговори. Чуваше как трещят зенитките. Никога не бяха стреляли така силно и яростно. И изведнъж му се стори, че в тази ярост има нещо безсмислено. „Бият — каза си той наум. — Бият!“ Мисълта му беше накъсана, несвързана.
— Жулиен! — извика Жан. — Станете! Станете, моля ви!
Мярна му се челото на Жан, покрито с пот.
— Жулиен! — извика отново Жан. — О, Жулиен! Моля ви, Жулиен!
Изведнъж тя го хвана през кръста и се опита да го повдигне. Той виждаше зачервеното й лице съвсем близо до своето. „Да — мина му през ума, — трябва да стана и да слезем. Да стана веднага и да слезем.“ Видя как устните й се изкривяват от усилието, после Жан го пусна и той тупна като вързоп на леглото.
— Жулиен! — извика един глас в ухото му.
Усещаше, че някой го хваща отново за раменете.
— Жулиен!
„Трябва да стана — мислеше Майа, — трябва да стана и да слезем.“ После си каза: „В мазето. Като тази сутрин. Също като тази сутрин.“ Чу Жан да вика на ухото му: „Жулиен!“ Това беше далечен и слаб вик, като вик на човек от дъното на гора. После престана да чува и след малко обърна глава настрани. Тя лежеше на хълбок. Клепачите й бяха полузатворени, а миглите й бързо-бързо потрепваха. Гледани от толкова близо, очите й бяха огромни и неспокойни. Той обърна лицето си и се загледа в празното.
„Тия експлозии — помисли си Майа, — тия експлозии, дето край нямат!“ После си каза: „И тоя шум!“ И изпита желание да се засмее. Свистенето над главите им се беше усилило. Усети, че леглото под него отново се поклаща, и разбра, че Жан пак трепери.
Съвсем наблизо се чу трясък, като че ли някаква гигантска ръка сграбчи къщата и силно я разтърси. Видя как Жан се сви в себе си като ранено животно. Трепереше от главата до петите, а клепачите й не спираха да потрепват. На Майа му се струваше, че я гледа отнякъде много далече.
Зенитките изведнъж замълчаха и сега се чуваше само тихото, неуморно бръмчене, като рояк насекоми в лятна вечер.
— Жулиен!
Гласът й беше слаб, пълен със сълзи като на хленчещо дете.
— Жулиен!
Той направи „да“ с глава.
— Защо не ме отведохте?
С усилие повтори:
— Да те отведа?