— Далече оттук? Далече от тази къща!
Той гледаше пред себе си в празното.
— Да — каза, — да.
Мина една секунда, главата му се отпусна меко на възглавницата до Жан. Той я погледна. После отвори отново уста, гласът му беше дрезгав, сякаш с месеци не бе говорил.
— Да — каза, — трябваше.
Чудовищно свистене връхлетя върху им. Тя се притисна отчаяно до него и за миг съвсем близко му се мярнаха черните й, огромни, уплашени очи, приковани в него.
Последва ужасен трясък и Майа усети как леглото се изплъзва под тялото му и полита в празното. Той отвори уста като удавник. Не виждаше нищо. С лявата си ръка продължаваше да държи ръката на Жан. Направи усилие, за да я види, но не успя. „Слава богу — помисли си той, — бомбата не падна върху къщата.“ Взривната вълна го бе съборила. Струваше му се, че главата му е съвсем бистра. Направи ново усилие, за да види Жан. Но всичко изглеждаше неясно и размазано. Опита се да вдигне лявата си ръка покрай рамото на Жан, до главата й. Но ръката му се движеше много бавно. Това бавно движение го ядоса. После като че ли попадна в някаква дупка и вече за нищо не мислеше.
Отново започна да придвижва ръката си и стигна до врата на Жан. Спря, за да си поеме дъх. Гърдите му бяха стиснати като в менгеме. Усети, че са мокри, и се попита защо тъй трудно бе започнал да диша изведнъж. Ръката му напредваше съвсем бавно по врата на Жан. Напредваше необяснимо бавно, милиметър по милиметър. Над брадичката на Жан тя се спря. Бе срещнала препятствие. „Какво ли е това?“ — помисли Майа. Мисълта му беше ясна и остра и това го успокои. „Спокоен съм“ — помисли си той и сякаш отново попадна в дупка. После се сети, че търси лицето на Жан.
Неговата собствена ръка му изглеждаше далечна и чужда. Странно бе да усещаш ръката си така далеч от себе си. Размърда я отново и движението на пръстите му достави удоволствие. А това тук, под лявата му ръка, бе просто едно дърво. Някакъв остър ръб, още един. Това беше просто греда. И той няколко пъти си повтори: „Ами да, това е просто греда.“ Усещаше как нещо притиска и още по-силно сковава гърдите му. Дишаше трудно, но не изпитваше болка. „Спокоен съм“ — помисли си той. И изведнъж се сети. Греда ли? Греда върху главата на Жан? Не, не, само не трябва да изпада в паника, трябва да запази спокойствие. Всичко е много просто. Ще стане и ще отмести тази греда. Жан сигурно я боли. Но той ще стане и ще отмести гредата. Какво по-просто от това? Няма да лежи тъй в тъмното цяла нощ, я. Ще стане и толкоз. Чудно откъде се бе взела всичката тази пот по гърдите му.
Миг след това земята се разтвори под него и той полетя в бездната. Пропадаше като в кладенец, между две отвесни стени от пръст. Те летяха край него с бясна скорост. Пропадаше, отметнал глава назад, за да вижда небето. Далече, високо над главата си, виждаше малък кръг от звезди. Внезапно те започнаха да избледняват. Той инстинктивно разпери ръце. Закачи някаква буца пръст. Последва миг на отчаяна надежда. Но пръстта се отрони, разпиля се в ръцете му. Той отметна глава назад и широко отвори очи. Всички звезди угаснаха изведнъж. И Майа дори не разбра, че умира.