— Възможно е. От Вашингтон Д.К., имаше два разговора, телефонистка трийсет и шест. Трябваше да се обадите, ако се върнете до четири часа. Вие бяхте в студиото до пет и половина.
— Не попитахте ли кой се обажда?
— Попитах, естествено. Единственият отговор, който получих, беше, че разговорът може да почака до понеделник.
— Благодаря. — Танър превключи на линията с Фасет. — Оставихте ли номера на телефонистката?
— Телефонистка трийсет и шест, Вашингтон, до четири часа.
— Не сте казали името си, нито сте посочили службата.
— Беше петък. Исках да изляза рано. По-добре ли щяхте да се почувствате, ако бях казал, че разговорът е спешен, а вие нямахте възможност да се обадите?
— Хубаво. И това не може да изчака да бъде изпратено по пощата?
— Съжалявам, мистър Танър. Наистина много съжалявам, но имам указания. „Стандард Мючуъл“ не е малка местна станция. Формулярите трябваше да бъдат попълнени преди седмици… И още нещо — Фасет отново се изсмя, — така както настъпвате по мазола, не бих искал да бъда на ваше място, ако някоя важна клечка от министерството на външните работи открие, че сте извършили нарушение. Не ви заплашвам. Не бих могъл, защото и двамата сме се провинили.
Джон Танър погледна телефона и се усмихна. Фасет беше прав. Срокът за попълване на документите беше изтекъл. Не си струваше да рискува да бъде изложен на бюрократични репресивни мерки. Въздъхна.
— Ще хвана самолета в един часа и ще дойда във ФКС към три часа или малко по-късно. Къде е кабинетът ви?
— Ще бъда при Кранстън. Формулярите ще са при нас, но не забравяйте графиците. Те са само проекти и няма да изискваме да се придържате към тях.
— Добре. Довиждане.
Танър превключи на друга линия и избра номера на домашния си телефон.
— Здравей, скъпи.
— Трябва да отскоча до Вашингтон днес следобед.
— Някакви проблеми?
— Не. Обяснението беше „нещо съвсем обикновено, но спешно“. Свързано е с ФКС. Ще хвана самолета обратно за Нюарк18 в седем часа. Исках само да знаеш, че ще закъснея.
— Добре, скъпи. Искаш ли да дойда да те взема с колата?
— Не. Ще се прибера с такси.
— Сигурен ли си?
— Съвсем. Ще се чувствам добре, след като знам, че „Стандард“ ще плати двайсетте долара.
— Заслужаваш го. Между другото четох отзивите за предаването на Удуърд. За теб това е истински триумф.
— Да. Написах на сакото си: „Танър триумфът“.
— Бих искала да си го направил — каза Алис тихо.
Дори и когато беше казано на шега, тя не можеше да не обърне внимание. Нямаха парични затруднения, но Алис Танър винаги смяташе, че мъжът й не е добре платен. Този въпрос беше единственият, по който спореха сериозно. Той не можеше да й обясни, че да искаш повече от компании като „Стандард Мючуъл“, означава просто да имаш много повече задължения към бездушния гигант.
— До довечера, Али.
— Довиждане. Обичам те.
Като безмълвно предизвикателство към оплакването на жена си Танър нареди една от репортерските коли да го закара до летище „Ла Гуардия“ след един час. Никой не се противопостави. Танър наистина беше постигнал триумф.
През следващите четирийсет и пет минути Танър оправи няколко административни бъркотии. Последната точка от дневния ред беше разговор по телефона с правния отдел на „Стандард Мючуъл“.
— Мистър Харисън, моля. Ало, Анди? Джон Танър се обажда. Бързам, Анди, трябва да хвана самолета. Искам просто да разбера нещо. Имаме ли някакви нерешени въпроси с ФКС, за които не съм осведомен? Някакви проблеми? Знам за предаванията, посветени на общественото обслужване, но Кранстън каза, че не е спешно… Разбира се, ще почакам. — Танър си играеше с кабела на телефона, а мислите му все още бяха заети с Фасет. — Да, Анди, тук съм… Страница седемнайсет и осемнайсет. Подписите… Ясно. Добре. Благодаря. Не, няма нищо. Още веднъж ти благодаря.
Затвори телефона и бавно стана от стола. Харисън беше дал храна на смътните му подозрения. Всичко изглеждаше прекалено скалъпено. Формулярите за ФКС бяха попълнени, с изключение на две страници от четвъртия и петия екземпляр. Те бяха просто дубликати, не бяха важни за никого, можеха лесно да се изкопират. И все пак тези страници липсвали от папката. Харисън просто беше отбелязал:
— Спомням си, Джон. Изпратих ти бележка тогава. Изглеждаше така, сякаш нарочно са пропуснати. Не мога да си обясня защо…
Танър също не можеше да си обясни.
Понеделник, 3:25 часа следобед
За учудване на Танър от ФКС бяха изпратили лимузина да го посрещне на летището.
Кабинетът на Кранстън беше на шестия етаж на сградата на ФКС. По един или друг повод директорът на отдел „Новини“ на всяка по-голяма телевизионна компания беше викан тук. Кранстън беше професионалист — уважаван от телевизионните компании, както и от сменящите се администрации — и по тази причина Танър откри, че мрази непознатия Лорънс Фасет, който можеше да каже с възмущение: