— Да… Ще изпреваря въпроса ви, мистър Фасет. Смених специалността си, която беше английски език, с журналистика. Завърших през 1947 година със степен бакалавър на хуманитарните науки.
Лорънс Фасет задържа поглед върху папката пред себе си.
— В трети курс сте се оженили за Алис Маккол.
Танър Посегна към бутона и изключи магнетофона.
— Може би дойде моментът да си тръгна.
— Спокойно, мистър Танър. Просто установяваме самоличността ви… Не подкрепяме теорията, че дъщерите са виновни за греховете на бащите си. Само „да“ или „не“ е достатъчно. Танър отново пусна магнетофона.
— Точно така.
На това място Лорънс Фасет вдигна проводника от бюрото и натисна бутона. Танър видя как ролките спряха и погледна мъжа от ЦРУ.
— Следващите ми два въпроса засягат обстоятелствата, довели до брака ви. Предполагам, че няма да искате да отговорите.
— Предположението ви е правилно.
— Повярвайте ми, те не са важни.
— Ако ми бяхте казали, че са, веднага щях да напусна.
Али беше достатъчно съсипана. Танър не би позволил личната трагедия на жена му да бъде обсъждана от когото и да било. Фасет пусна отново магнетофона.
— От брака си с Алис Мак… Танър имате две деца. Момче, Реймънд, на тринайсет години, и момиче, Джанет, на осем години.
— Синът ми е дванайсетгодишен.
— Рожденият му ден е вдругиден. Да се върнем малко назад. След завършване на университета сте постъпили на работа в „Сакраменто Дейли Нюс“.
— Като репортер. Бях и стилов редактор, куриер, кинокритик и сътрудник в отдел „Реклама“, когато имах време.
— Във вестника сте работили три години и половина, а после сте получили работа в „Лос Анджелес Таймс“?
— Не. Бях в Сакраменто… две години и половина… След това временно работих в „Сан Франциско Кроникъл“ около една година, преди да ме назначат в „Таймс“.
— В „Лос Анджелес Таймс“ сте постигнали доста голям успех като репортер, който се занимава с разследвания…
— Провървя ми. Предполагам, че имате предвид работата ми по операцията в Сан Диего.
— Да. Предложили са ви за наградата „Пулицър“, мисля.
— Не я получих.
— После са ви повишили в главен редактор в „Таймс“?
— Станах заместник-главен редактор. Нищо особено.
— В „Таймс“ сте работили пет години…
— По-скоро шест, мисля.
— До януари 1958 година, когато сте започнали работа в „Стандард Мючуъл“ в Лос Анджелес.
— Правилно.
— Останали сте в Лос Анджелес до март 1963 година, когато са ви преместили в Ню Йорк. Оттогава са ви повишавали няколко пъти?
— Дойдох на изток като редактор на емисията „Новини“ в седем часа. Разширих дейността си с документални и извънредни предавания, докато стигнах до сегашната си длъжност.
— Която е?
— Директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“.
Лорънс Фасет затвори папката и изключи магнетофона. Облегна се назад и се усмихна на Джон Танър.
— Не беше чак толкова неприятно, нали?
— Искате да кажете, че свършихме?
— Не, не… всичко, а попълването на раздел „Самоличност“. Изкарахте. Дадохте ми достатъчно погрешни отговори, за да изкарате теста.
— Какви?
— Тези неща — Фасет потупа папката — са посочени от следствения отдел. Хора с високи чела довеждат други хора с бради и те вкарват материала в компютри. Сигурно не е възможно да отговорите на всички въпроси правилно. Ако го бяхте направили, би означавало, че сте се готвили прекалено усърдно. Например, вие сте работили в „Сакраменто Дейли Нюс“ три години. Не две и половина, нито три и половина. Семейството ви се е преместило в Сан Матейо, когато сте били на осем години и два месеца, а не на седем години.
— Проклет да съм…
— Честно казано, дори да бяхте отговорили правилно на всички въпроси, може би пак щяхте да изкарате. Хубаво е, че сте нормален. Във вашия случай трябваше всичко да имаме на запис… А сега, страхувам се, идва трудната част.
— Трудна в сравнение с какво? — попита директорът на отдел „Новини“.
— Просто трудна… А сега да включа магнетофона. — Той го направи и взе лист хартия. — Джон Танър, трябва да ви уведомя, че въпросите, които ми предстои да обсъдя с вас, се окачествяват като изключително важна държавна тайна. Най-тържествено се заклевам, че информацията по никакъв начин не е свързана с вас или със семейството ви. Разкриването й на когото и да било е в разрез с интересите на правителството на Съединените щати в най-лошия смисъл — до такава степен, че хората от държавните служби, на които е известна тази информация, могат да бъдат преследвани по Закона за защита на националната сигурност, т. 18, ал. 793, ако нарушат изискванията за сигурност… Ясно ли е всичко, което казах дотук?