Двамата полицаи се бяха обърнали на седалката и се взираха през задното стъкло, взираха се, той беше сигурен, е него. Няколко секунди Танър остана неподвижен. После тръгна към колата. Двамата полицаи се обърнаха напред, шофьорът запали двигателя и колата бързо се отдалечи.
Танър объркано погледна след нея, а после бавно тръгна към къщата си.
Полицейската кола на Садъл Вали профуча към Пийчтрий Лейн. Там намали и продължи със скоростта, с която обхождаше селото.
Ричард Тримейн седеше в прохладната си всекидневна и наблюдаваше „Метс“, които водеха с шест пробега1. Завесите на големите еркерни прозорци бяха събрани.
Изведнъж Тримейн стана от стола и отиде до прозореца. Патрулната кола отново беше тук. Само че сега стоеше почти неподвижно.
— Ей, Джини! — изпика той на жена си. — Ела за минутка.
Вирджиния Тримейн слезе грациозно по трите стъпала към всекидневната.
— Какво има? Не ме викаш, за да ми кажеш, че твоите „Метс“ или „Джетс“ са спечелили играта?
— Снощи, когато Джон и Алис бяха вкъщи… той и аз … прилично ли се държахме? Искам да кажа, не бяхме много шумни, нали?
— И двамата бяхте гипсирани. Но приятни. Защо?
— Знам, че бяхме пияни. Беше отвратителна седмица. Но нали не направихме нищо необичайно?
— Не, разбира се. Адвокатите и журналистите са модел на приличие. Защо питаш?
— Проклетата полицейска кола минава покрай нас за пети път.
— О! — Вирджиния почувства как стомахът й се сви. — Сигурен ли си?
— Човек не може да не забележи там кола през деня.
— Да, мисля, че не може… Каза, че седмицата е била отвратителна. Нима този ужасен човек се опитва да…
— О, Господи, не! Помолих те да го забравиш. Той само много приказва. Прие случая прекалено лично.
Тримейн продължи да гледа през прозореца. Полицейската кола се отдалечаваше.
— Обаче те е заплашил. Ти каза че го е направил. Твърдял, че има връзки…
Тримейн бавно се обърна и погледна жена си.
— Всички имаме връзки, нали? Някои чак в Швейцария.
— Моля те, Дик, това е абсурдно.
— Естествено. Колата замина… вероятно няма нищо. През октомври отново ще получат увеличение на заплатите. Навярно търсят къщи за купуване. Копелета! Получават повече от мен, след като пет години съм учил право.
— Ако питащ мен, мисля, че си малко нервен от главоболието.
— Може би си права.
Вирджиния гледаше мъжа си. Той продължаваше да се взира през прозореца.
— Прислужницата иска да си вземе свободен ден в сряда. Ще обядваме навън, нали.
— Да.
Той не се обърна.
Жена му се изкачи обратно във вестибюла и погледна назад към мъжа си. Сега той гледаше нея. На челото му бяха избили капчици пот, а стаята беше прохладна.
Патрулната кола на Садъл Вали се отправи на изток към шосе 5, главната връзка с Манхатън, който се намираше на двайсет и шест мили. Спря на едно отклонение, издигнато над изход 10 А. Полицаят от дясно на шофьора извади бинокъл от жабката и започна да оглежда внимателно колите, които слизаха от рампата на изхода. Бинокълът беше с лещи на „Цайс Икон“.
След няколко минути полицаят потупа по ръката шофьора Дженкинс и той погледна през отворения прозорец. Дженкинс му направи знак да му даде бинокъла, доближи го до очите си и проследи автомобила, който колегата му беше посочил. Изрече само една дума:
— Разбрано.
Дженкинс запали колата и потегли на юг. Вдигна слушалката на радиотелефона.
— Обажда се кола 2. Движим се на юг по Реджистър Роуд. Следим зелена лимузина форд, нюйоркска регистрация. Пълна е с негри или пуерториканци.
Отговорът се чу в слушалката, придружен от пукане:
— Прието, кола 2. Преследвайте ги, по дяволите!
— Дадено. Няма проблеми. Край.
Патрулната кола сви наляво и се спусна по дългия наклон към шосе 5. Вече на магистралата Дженкинс рязко натисна педала на газта и колата се втурна по гладката повърхност. След шейсет секунди километражът показваше деветдесет и две мили в час.
Четири минути по-късно патрулната кола намали скоростта, навлизайки в голям завой. На няколкостотин ярдаслед завоя имаше две алуминиеви телефонни будки — стъкло и метал, отразяващи яркия блясък на юлското слънце.
Полицейската кола спря и спътникът на Дженкинс слезе.
— Имате ли един дайм2?
— За Бога, мистър Макдърмът! — изсмя си Дженкинс. — От петнайсет години сте в разузнаването, а не си носите монети, за да осъществявате връзка.
— Не се правете на много умен! Имам една, но е от никел и е с „индианска глава“3.
— Заповядайте. — Дженкинс извади монета от джоба си и я подаде на Макдърмът. — Някоя антибалистична ракета ще ви направи беля и вие няма да използвате дайм с образа на Рузвелт4, за да дадете сигнал за тревога.
3
Рядка монета, чиято емисия е от 1913 г. Изсечена е от от никел, за разлика от другите монети със същата стойност, които до 15 г. са били сечени от сребро. Възприема се като символ на САЩ. — Бел. пр.
4
Има се предвид президентьт Франклин Рузвелт, кьм когото повечето американци са отрицателно настроени заради близостта му сьс СССР по време на Втората световна война. — Бел. пр.